Избори по български – минало незапомнено

Избирателна  традиция в България води своето начало още когато страната ни е част от Османската империя.  С учредяването на Българската екзархия през 1870 г. и нейния Привременен съвет, се пристъпва към подготовка на избори за провеждане на първия български църковно-народен събор. Кампанията, макар и първа в дотогавашното българско битие, протича  изпъстрена от страсти и комплоти. В борбите се включват и първите български партии –  „старите” и „младите” поевропейчени с имената  Либерална и Консервативна.

А още от онова време нечестивите партийни практики се превръщат в  част от избирателния процес.

Току-що създадената Трета българска държава, през 1878 г. се подготвя да проведе избори за Велико народно събрание, което да приеме основния закон на държавата, известен като Търновската Конституция. Народът излъчва своите представители  чрез избори. Бюлетините са бели листчета, на които всеки грамотен, имащ право на глас изписва името на кандидат-депутата. Вотът за избираемите мандати се провежда през декември 1878 г.  по модела на избора на членовете на местните административни съвети и съдилищата. Макар и голяма част от гласоподавателите тогава да са били неграмотни и ненаясно по въпроса с технологията на изборния процес в току-що формиращата се държава, Европа се впечатлява от бързото и успешно ориентиране в изборния процес и документалното му оформяне. На много места, вместо бюлетини избирателите използвали бобени и царевични зърна, тъй като грамотните гласоподаватели били малцинство. С боба се гласувало „за“, а с царевицата – „против“. Вместо подпис на списъка „удряли” по един палец.
Въпреки това навсякъде секциите са били съставяни според изискванията на закона и са свършвали своята работа успешно. Нещо повече, не след дълго в някои от секциите започвали да се правят и опити за манипулация на населението и неговия вот. Държавните архиви съхраняват многобройни документи от изборите в края на ХІХ и началото на ХХ в., изобилстващи с факти от изборни нарушения, но почти липсват сведения за осъдени и затворени. Описаните от Алеко Константинов  изборни прояви на Бай Ганьо с Дочоолу и Гочоолу и Данко Хаерсъзина, манипулациите по време на самите избори и смяната на бюлетините, след като някой нарочно изгася свещите в изборните помещения, се случват и в Хасково.

През годините  изборният ентусиазъм  не отпраща българските избиратели масово към урните. Макар в деня преди изборите всички кръчми да се затварят, това не повдига изборните мераци. Ниската избирателна активност се превръща в основен проблем на българския политически живот, който се сблъсква непрекъснато с царящото равнодушие сред населението.

 „Купеният вот” не е от вчера, а изборният туризъм се практикува  още преди 130 години.

Сред изборните нарушения най-често са регистрирани случаи на предварително раздаване на бюлетини, към всяка от които понякога се добавяли и по половин или един лев. Политическата шашма в България по това време бележи своя връх с гасенето на свещите, за което разказва и Алеко Константинов, като безспорно за негов автор се сочи министър-председателят Константин Стоилов заради неговата тайна телеграфическа инструкция до врачанския окръжен управител за изборите през 1894 г. гласяща дословно: „Ако се види, че Цанковата кандидатура преодолей, някои наши приятели от Слатина или самото бюро може чрез угасвание на свещите или вземание списъците да направи изборът да не се състои.“ Арсеналът от инструменти за спъване на опонентите ставал все по-разнообразен и включвал както компромати, така и почерпка с вино и ракия на местните цигани, но „угасването на свещите” си оставало последното и най-сигурно препяствие в предизборната борба на фона на предварителната предизборна кампания, която призовавала:

„Прочее долу другите партии… Сакън за други да не гласувате!”

След толкова години използваните агитационни предизборни материали и днес звучат актуално, ако пренебрегнем леко комичния оттенък на повечето от тях. Изтъкване на всякакви предимства на рекламираните кандидати, на фона на контрастното очерняне на опозицията, е нормална и позволена предизборна техника. Изопачаването, противопоставянето и изтъкването на абсурдни предимства са неделима част от кампанията на всяка партия. Пример за това е предизборният апел на социалистическата партия в Хасково от 1902 г.:

„Господа граждани,
Незабравяйте имената на своите бъдъщи благодетели и спасители. Запомнете добре и друга бюлетина да не вземате
Дьлчо Тулума
Димитръ Фъркачевъ
Кущи Николовъ
Колю Бойдевъ
А особено незабравяйте Юсефъ Адутъ Чакъроглу.
Както виждате сé отборъ юнаци, които са решени и имотъ и животъ да пожертвуватъ за насъ сюромасите. Гласувайте за тяхь та като са избератъ да се наспиме. Тамамъ по 16 часа ще спим, а само по 8 часа ще работим и то само за развлечение и да ни са отваря ищахь, та като отидемъ на трапезите повечко да хапвуваме. Прочее долу другите партии.
Да живьятъ чючюлюгить, хеле да живее Юсефъ Адутъ Чакъроглу. Сакън за други да не гласувате.
Хасково, 8 Март, 1902 година.”

Много по-ожесточени стават предизборните борби след войните за национално обединение в началото на ХХ в. Тогава гладът е основен изборен лайтмотив. Левият печат в Хасково пропагандира непрекъснато, че от глад в града умират хора, принудени да  изядат дори уличните кучета и котки. Твърдението е твърде пресилено и не отговаря на действителното състояние, защото точно през следвоенния период Хасково е с бурно развиващ се стопански живот, заради успешната тютюневата търговия и нейното развитие в града и региона. Затова и тук интересът към изборната борба не е особено висок сред населението.

Цветните бюлетини се появяват за първи път едва  в изборите  за V-то Велико народно събрание  през 1911 г.  Партиите предварително заявяват и регистрират в съда цвета на бюлетината си. Някои от  цветовете стават традиционни за отделните партии – оранжевият за земеделската партия, лилавият за демократите, виненочервената за комунистическата партия.

В периода на силна антивоенна пропаганда, на фона на преживените две последователни национални крушения, напред излизат левите политически партии – Земеделският съюз и социалдемократите, от които се отделя комунистическо крило. За България настъпва време на силна политическа конфронтация. Проведени в обстановка на бурни събития в Европа, парламентарните избори през 1919 г. са силно оспорвани между 19 политически партии в Хасково и региона. Изборните резултати се съпътстват от все по-големи и безцеремонни  нарушения, а местният вестник обобщава –

“Блоковите хора са черпили селяните, за да получат техния глас… Тежко на тия, които чрез ракиената чаша искат да си правят партия”.

На провежданите в града бурни политически митинги ожесточено се критикуват  управляващите и тяхната политика. Следвоенната криза изтиква напред  левите партии, които предлагат платформи, привличащи широки кръгове от населението, но тези предложения остават само като програми, без да са подкрепени и въведени със закони.  В предизборната пропаганда се включват и местните вестници. В. „Наша Дума”, орган на хасковската социалдемократическа партия, описва много колоритно кампанията в града през 1923 г. ”Комунистите затрещяха като празна бъчва. Махленски събрания по всички краища за всички съсловия. По тях лъжи, обещания без край. Кой от каквото има нужда, това му се обещава, сметка за думите се не държи, само гласа да се спечели. Дружбашите пуснаха всички средства на властта: на службогонците служби, на земеделците рай… Блокарите го удариха на кражби. Кой кмет, кой помощник, кой съветник, кой на кое място в листата – не могат да се споразумеят. Либералите изпълзели от престъпническите си дупки, готвейки се за нова борба, отвориха си клуб, дето са доказвали своите народополезни дела и чистота. Яви се и еснафски съюз, начело на който замърдаха хора, които са омитали по няколко пъти паяжините на разни партии…” Парламентарните избори през 1923 г. хвърлят в още по-ожесточена политическа кампания партиите. Засилва се агитационната дейност и се правят различни политически комбинации.  Кампанията преминава в условията на смазваща политическа репресия.

А народът вече е уморен и отегчен от политика и избори и очаква по-спокойно ежедневие.

В последвалите общински избори в Хасково се констатират груби нарушения на избирателните права на гражданите. Широките социалисти протестират и сочат: ”…тоя избор не е израз на свободно проявена воля на избирателите. През тоя ден аз наблюдавах как избирателите ги водеха като овце. Поставени лица влизаха в избирателните секции, преглеждаха бюлетините на избирателите и ги заменяха със свои от правителствените. Недалече от същата избирателна секция избирателите бяха вкарвани в една джамия, претърсвани, а после изпращани в секцията. Наши другари са били заплашвани от детектив и полицай. Наши позиви са късани…”  Цялата тази бясна надпревара приключва на 9 юни 1923 г. с държавен преврат и много жертви в събитията около него. И нека на онези политици, на които и сега в ума им се промъква идеята за граждански размирици, да отворят тези страници на нашата история, за да си припомнят кървавите събития от 1923-1925 г.

Наред с борбите между отделните партии в края на 20-те години се води ожесточена надпревара и вътре в самите партии за място в листите. Като отразява предизборната кампания в Хасково в. “Нова борба” коментира вътрешната политическа разпокъсаност като безобразна и я обяснява с личните стремежи на партийните лидери, които поставят собствените си интереси над партийните. След като отбелязва, че съществуващите партии към момента в страната са вече двадесет, вестникът заключава:

”При това положение българският избирател утре ще се чуди и мисли за кого да пусне своята бюлетина.”

Политическото оживление води непрекъснато в града известни през тези години партийни лидери, които се стремят да поддържат интереса на гласоподавателите. При своето посещение в Хасково шефът на Радикалната партия Ст. Костурков заявява: „Времето, което преживява България е трудно. Политическото управление на Сговора е лошо – стопанското положение на страната също е лошо. Градът осиромашава, селото обеднява, дългът на България расте, данъчното бреме се увеличава…”  Тези тогавашни констатации звучат съвсем съвременно, като че слушаме някои от сегашните партийни лидери.

Изборната кампания през 1931 г. преминава  сред богата украса по улиците с партийни плакати и позиви, един от друг по-щедри в обещанията си към гражданството. А един от тогавашните местни вестници отбелязва, че  по време на изборите „най-интересни са веселите избирателни секции в циганската махала, където “българските граждани от египетски произход”, водени от този или оня политически главатар, се натискат масово пред урните да упражнят с пълно съзнание своя свещен граждански дълг.”

Между 1919 г. и 1934 г. изборите са задължителни.

За негласувалите е определена глоба  между 20 и 50 лева. Гласуването се извършва по избирателни списъци, в които е посочено  дали гласуващият е грамотен, каква е професията и възрастта му.
Наред със цветните  бюлетините, са използвани и бели. Те са пускани директно без пликове, но избирателният закон изисква да бъдат сгънати на 4. Членовете на избирателното бюро са следили за това, тъй като и тогава са правени опити за фалшифициране и измами, като са сгъвали по 2 или 3 бюлетини в едно, макар, че законодателят е казал,  че се брои само една, без значение дали вътре са сгънати още 3 или 4.

Военният преврат на 19 май 1934 г. слага край на застрашително нарастващите изборни страсти. Със суспендирането на Търновската конституция и разтурването на парламента, новите управляващи въвеждат Временни наредби-закони. На 15 януари 1937 г. царят одобрява нов избирателен закон, предвиждащ право на глас да имат навършилите 21-годишна възраст, а навършилите 30-години да могат да бъдат избирани, но за тях се изисква още определен образователен ценз.  Законодателните промени  дават правото на глас и на жените, но не на всички. За да бъде една жена избирател, трябва да е навършила 21 години – омъжена, вдовица или разведена. Изборите през 1937 г. се подготвят така, че опозицията да не може да предприема каквито и да било действия. Тя пък създава Конституционни комитети, които настояват за възстановяване на Търновската конституция и изгражда т.нар.  Петорка, представители на която обикалят селищата. В отговор, полицията следи непрекъснато подозрителните опозиционни дейци и особено лидерите им и извършва арести по места.

За тези избори Хасково е разделен на 12 района, а броят на избирателите, заедно с вече допуснатите до урните жени е 14 850 души. Общинските избори по това време са репетиция преди парламентарните, за да се види общественото поведение и настроение. Едва през март 1938 г. се свикват поредните парламентарни избори, след прекъсване от седем години. Приближаването им раздвижва обществените среди. Издават се позиви на опозицията, а полицията оказва силен натиск върху известните местни политически лидери. За някои следват и арести. В навечерието на самия изборен ден полицията вдига на крак целия си апарат. В отговор, опозицията прилага бойкотистка тактика, като обединява опозицията от ляво и дясно.

През 1939 г. се избира 25-тото поредно Обикновено народно събрание, чиято участ е незавидна. 129 от всичките 160 депутати са осъдени от т.нар. „Народен съд”, като 67 получават смъртни присъди, а 23-ма – доживотен затвор.

Превратът на 9 септември 1944 г. и последвалите го скоро след това събития слагат край на шумните и оспорвани избори в страната. След „усмиряване” на опозицията, за десетилетия наред БКП установява еднопартийна политическа система, в която уж управлява съвместно с БЗНС. Местните управи не се избират, а назначават, а парламентарните избори протичат в празнична обстановка, в която целокупният народ получава право да избира само една листа и обикновено резултатите са около 99 % гласували за предложените от управляващите кандидати. В продължение на близо 40 години изборните страсти в страната замират, политическата активност на населението е умъртвена, а управляващите  убеждават населението, че живее в демокрация и свобода на избора.

/следва продължение/

Съавтор: д-р Красимира Узунова

AUTHOR

Д-р Веселина Узунова

All stories by: Д-р Веселина Узунова
X