Капитан Петко Войвода в паметта на град Хасково

Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. завършва с подписване на Берлинския договор, който окончателно утвърждава възстановяването на Българската държава. За съжаление Великите сили, ръководени от взаимните си противоречия, страхове и егоизъм се отказват от решенията на Цариградската конференция, според които българската държавност е поставена в границите на Екзархията и безпощадно разпокъсват на части българската етническа общност. В резултат се очертават границите на автономна област Източна  Румелия, поставена под управлението на губернатор, назначаван  от турския султан. Част от Тракия, простираща се от Черно море до р. Места, е върната на Османската империя.    (Стефанова, С., 1958, сс. 155-168)

Още преди закриване на конгреса, известията за подготвяните решения, предизвикват вълна от недоволство и протести сред целия български народ. Особено чувствително към предстоящите събития е  населението от новосформираната автономна област. Разположен в южните части на Източна Румелия, град Хасково е в непосредствена близост до  определената граница с Турция и неговите жители са изправени пред реалната опасност от башибозушки нападения. Още в началото на 1878 г. хасковският окръжен началник в нарочни донесения до генерал-губернатора в Пловдив съобщава за  голям брой местни въоръжени турци, които непрекъснато безпокоят мирното население. За да защити подложените на нападения селища, той иска разрешение да предприеме срещу турските разбойници сериозни действия, „крути мерки”, както ги определя в писмото си. (Архив на Пловдивската библиотека, № 2037)

В резултат на усилията да се засили борбата срещу въоръжените банди в края на март 1878 г. хасковският окръжен началник изпраща  50 въоръжени българи в помощ на командира на 7-а  рота от 122-ри пехотен Тамбовски полк и иска разрешение за събиране на българска милиция. 3 (Архив на Пловдивската библиотека № 137, 146, 186, 189, 190, 192)

 През април 1878 г. той успява да получи войска, за да организира защита на селата Герен /с. Долно Ботево/ и Караджилар /с. Караджалово/, Хасковско от криещи се в горите турци, които тормозят населението в района. Пак там, № 2037, вх. № 206 от 13 април 1878 . Мерките, предприети срещу турските разбойници, успокояват донякъде българското население.5 Пак там, № 2037, вх. № 409 от 7 май 1878 . За да се омиротвори района и да се събере оръжието от населението, на 6 април 1878 г. за окръжни началници са назначени руски офицери. С такова назначение в Хасково пристига като окръжен началник поручик Заткалик.

Динамичните събития в Източна Тракия и Родопите са придружени и с вълнения сред местното турско население. За да се установят техните причините в края на месец април окръжният управител заедно с турския майор Мустафа бей извършават обиколка на региона, която е опит по официален държавен път да се гарантира защитата на мирното население без оглед на неговата национална принадлежност     Пак там, № 2037, вх. № 431 от 9 юни 1878 .  Тази стъпка няма кой знае какви резултати, защото пред властите продължават да постъпват оплаквания от изстъпленията  на турски разбойници. Случаите на жестоки убийства и издевателства над българите в пограничните райони се увеличават през лятото на 1878 г. Местното християнско население все по-често се оплаква от своеволията и жестокостите на  турците, които открито ги заплашват с разправа. Турските нападения над мирни жители, отвличането на добитък и хора, стават ежедневие, зачестяват и убийствата.

Пловдивският в. „Марица”, който се разпространява в цялата област, публикува на своите страници обезпокоителни съобщения за разбойнически издевателства над българското население в Хасковски окръг. Многобройните съобщения за кървави инциденти показват, че въпреки усилията на официалните български и турски власти, в района не могат да бъдат въведени ред и спокойствие. Кървавите убийства и жестоките издевателства над мирното население в пограничните райони се превръщат в ежедневие.

Важен момент в хронологията на събитията през лятото на 1878 г. е прокарването на граничната линия между България и Османската империя от специална комисия. Още при подготовката за определяне на границите в района се оказва, че по време на Берлинския конгрес използваните австро-турски топографски карти са с много грешки в наименованията. Създава се опасност при определянето на граничната линия, комисията да бъде заблудена и границата да бъде маркирана по на север в българските територии. Обстановката се усложнява и от липсата на военни части в създадената неутрална зона в района, които да противодействат на постоянните заплахи от набези на фанатизирани тълпи от Смолянско и Девинско, както и да действат срещу размириците по р. Арда. Налага се необходимостта от някой, който да поеме грижата за защита на населението, да действа за намаляване на опасността от обявяване на района за турски и пограничната комисия да бъде поставена пред свършен факт. С тази тежка и отговорна задача се заема отрядът на капитан Петко войвода. Движението на четата в целия район има за цел да пречи за преместването на демаркационната линия по-насевер и по този начин да възпрепятства откъсването на нови български територии. Пред европейските държави дейността на отряда се оправдава с необходимостта от противодействие на Сенклеровата банда по тези места.

 Дейността на бандата на Хидает паша /Сенклер/ изостря още повече обстановката в крайграничния регион. Като турски паша бившият английски дипломат подстрекава към бунт и въоръжени изстъпления местното мюсюлманско население, за да бъдат откъснати по-големи територии от България.

Страшните слухове за башибозушки нападения,  които непрекъснато идват от Родопите притесняват българите в Хасково и региона. Уплашени за своята сигурност и живот, хасковци започват да се въоръжават и обучават във военни умения в създадените гимнастически чети. През декември 1878 г. напрежението както по границите на Източна Румелия, така и навътре в областта се засилва. Особено тревожни са новините, които идват от Смолян и държат в постоянен страх Хасково и селата около него.  Предстоящото оттегляне на руските войски от областта засилва още повече напрежението. За да не остане населението беззащитно, хасковският комитет „Единство” се обръща към капитан Петко войвода с молба да дойде с четата си в Хасково. Войводата изпраща в града трима души от своя отряд – секретаря си свещ. Атанас Келпетков, Иван Димитров и Никола Маргаритов, които се срещат с членовете на комитета „Единство”. След проведените разговори комитетът получава обещание за помощ. За да бъдат уточнени действията на отряда и помощта, която местните хора ще му окажат, хасковският комитет изпраща при Петко войвода своя представител, секретарят на комитета  Антон Попов /брат на Мирчо Попов/.   (Тракийски институт, 1953, с. 83)

Пратеникът на хасковския комитет намира войводата в с. Широка лъка и му предава писмо, подписано от Нестор Марков и Мирчо Попов с дата от 25 декември 1878 г. В него хасковските членове на комитета „Единство” заявяват, че в отговор на посещението на тримата представители на четата, искат да се запознаят по-отблизо с плановете на войводата, като споделят намеренията си да окажат всякаква помощ. Хасковският комитет се опитва да бъде полезен на войводата в организирането на защитата на града, за което го уведомяват: ”Комитетъ от своя страна Ви моли да разправите подробно на пратений ни човек сички Ваши  пунктове, гдето ще действувате. Г. Антон Попов ще снеме плановете на всички места, щото можем после и ний да наближаваме към тия места, щото във време на действие да можем да съединим силите си.” По-нататък в писмото комитетът се интересува от какво има нужда четата, предлага да помогне с каквото може и завършва: „С приличните си поздрави сме Ваши приятели”. Подписите на председателя Н. Марков и секретаря М. Попов са скрепени с печата на организацията. (Български исторически архив, 2260)

През януари 1879 г. Антон Попов съобщава на Петко войвода, че комитетите от Хасково и Пловдив му изпращат патрони, облекло и пари и подготвят момчетата, които се обучават според уговорения с него план. В писмото накратко той обяснява: ”Брате, задоволете се с тази помощ засега, която ви  изпращат нашите настоятели, и за после пак не ще ви забравят. От моя страна аз се приготвювам, като приготвюваме момчетата и както ги обучаваме до това време, докато ни известиш според плана, който се разговорихме.” (Български исторически архив, 7085)

През тези напрегнати дни връзките между капитан Петко войвода и хасковският комитет „Единство” стават все по-тесни. След завръщането на А. Попов от Родопите дейците на комитета изразяват желание за по-близки контакти и с организацията в Станимака /Асеновград/,  за което и пишат: „Ний с благодарение сме готови да ви помагаме, доколкото ни иде от ръце, обаче, за да бъдем по-успешни в делата си, желателно е да влезнеме в по-близки сношения с Вази и със Станимашкия комитет, ако съществува там такъво нещо.” По това време Петко войвода вече се подготвя да напусне лагера си в Рупчос, а населението в Хасково очаква войводата с нетърпение.

Предстоящото изтегляне на руските войски от Източна Румелия хвърля населението на областта в тревога. Това принуждава комитетите „Единство” да свикат на 14 януари 1879 г. събрание в Пловдив, за да обсъдят мерки за организиране и ръководене на народната съпротива срещу Берлинския договор.  Хасковският представител Мирчо Попов заявява готовността на населението да се бори с всички сили за присъединяване на Източна Румелия към Княжеството. По това време той  изпраща на Петко войвода отново писмо, с което го информира за обсъжданите въпроси и взетите решения: „Работата не е лесна, въпросите са трудни и не могат да се решават за кратко време.”  (Български исторически архив, 7079)  В същото писмо той препоръчва момчетата на войводата да се  обучават по селата, да се въоръжават и обличат с комитетски средства и да се готвят  за делото, но да запазят все още спокойствие като отбелязва: „Бай Петко! Съставете списък на всички ваши момчета. Разпоредети си, щото  никой от тях сега да не прави безпорядаци по селата, но да се обучават и да мируват, защото е важно делото. Аз пиша на Златарова /Хр. Златаров/ и на целия комитет да земе под внимание обмундированието на Вашите момчета. Идете при Златарова и ако имате нужда от пари, искайте му и той ще земе под внимание, защото аз писах на Комитета.” (Тракийски институт, 1953, с.83)

Уговорените още през декември действия стават по-конкретни. Комитетът изпраща писмо до войводата, с което съобщава, че хасковската организация ще поддържа с него по-тесни връзки и е изпратила облекло, пари и патрони, а подготовката на хасковските момчета продължава. Писмото е от 15 януари 1879 г. Следващото писмо отново съобщава, че хасковският комитет „Единство”, „с благодарения” се готви да помогне на четата с каквото могат и изпращат  1200 патрона, 40 чифта навуща, 55 чифта цървули, 118 кожуха за момчетата и 10 полиимпериала харчлък за Вас. Уточнява се, че всичко е изпратено по хаджи Димитър Стойчев от Станимака. (в. Юнак, бр.,1898)

Установяването на близки връзки с Петко войвода и активната кореспонденция между него и хасковския комитет „Единство” са съпътствани от засилване на напрежението в града. През февруари 1879 г. Хасково преживява невиждани дотогава масови вълнения, които избухват във връзка с опитите на представителя на европейската комисия Шмид да вземе ключовете на окръжната каса. За тези събития съобщава окръжният съдия от Хасково Атанас Хитров в писмо до Петко войвода и Атанас Келпетков: ”Тукашний народ, в града и округа, е много във вълнение тези дни. Страшни заявления направиха против превземането на касата  на Шмидта и утрепват се, но пак си не дават касата…” В същото писмо авторът напомня, че населението чака като спасител с нетърпение войводата и авторитетът му в района е огромен. В израз на тези чувства той се обръща към тях с „народолюбвейши български Предводители Г-н Петко и Атанасе…”. По-нататък в писмото си Н. Д. Хитров продължава: „Считам се за щастлив, като намерил сгоден случай, за да Ви препратя настоящето, с което Ви поздравлявам от глъбочайши искрени чувства. Бъдете уверени Вий, защищители български, че се гордея с Вас, като слушам да звънят имената Ви на всякой кът, гдето има двама или трима българи!” И завършва със сърдечни поздрави: „Наконец, като Ви поздравявам и целувам юнашките Ви чела, оставам за всегда Ваш доброжелателнейший”. (в.Марица, 1879)

На 21 февруари 1879 г., когато става ясно, че Турция струпва големи сили на юг по границите на окръга, и разузнаването показва, че башибозукът чака с нетърпение изтеглянето на руските войски, за да нахлуе в Източна Румелия, комитетът „Единство” се събира и решава отново да изпрати писмо на Петко войвода, за да му съобщи за бързото развитие на събитията и притесненията на местното население: „Г-не Петко! Във вчерашното заседание на тукашний комитет се реши да Ви се пише да дойдите тук, в Хасково. Затова, като получите настоящето ни, без да губите време, пригответе момчетата си за поход и сам с изпратений ни Никола Русев елате тук, за да се разговорим за къде и как ще пътувате.”  (Тракийски институт, 1953, док.230)

На 18 март 1879 г. Петко войвода заедно с четата си е вече в Хасково, но намеренията му са да продължи към Одринския санджак и към Беломорска Тракия. Поради голямата опасност от турски нападения, надвиснала над района, комитетите „Единство” в Южна България настояват пред войводата да остане в града. На 30 март 1879 г. свещеник Георги Тилев, който по това време е председател на централното ръководство  в Южна България, пише писмо на Петко войвода, с което настоява той да остане и да брани Хасково от башибозушки нападения: „Уважаеми господине! Слухове достигнаха до нас, че Вий сте имали намерение да заминете с четата си зад границата на Южна България. Както вече говорихме с Вас, когато бяхте тука, в Южна България и особено в Хасковски окръг, в скоро време Вий ще имате да принесете  много по-голяма  полза, отколкото да заминете в Одрински санджак. И наистина на Вас народът гледа с доверие и около Вас той ще добие дързост да противостои на кърджалиите, които чакат с нетърпение оттеглюванието на руските войски, за да нахълтат в Хасковски окръг. Ний се надеем прочее, че като се водите от тия съображения, Вий ще останете в Хасковски окръг, за да принесете по-голяма полза на делото, която с пълно доверие очакваме от Вас. Споразумявайте се по-често с Хасковский окръжен комитет. С приличното си уважение сме.” (Тракийски институт, 1953, док.85)

Поради надвисналата над района голямата опасност от навлизане на башибозуци и страховете, които преживява населението, капитан Петко войвода  решава да остане за известно време в Хасково, за да подготви населението за отбрана. По време на тази подготовка той изпраща едно циркулярно писмо, с което иска от стареите на селата да му изпратят точни данни и пълни сведения за наличието на турски села в околностите им, за разстоянието до тях и къде са съсредоточени турските войски в околията. В изпратените писма, наред с посочените сведения населението изразява благодарност и готовност да помага с каквото може на четата при нейните действия.

На 17 април се провежда събрание на комитетите „Единство” в Пловдив, на което Хасково се представя от Мирчо Попов. Поставя се на обсъждане основният  въпрос: Ще приеме ли Източна Румелия Берлинския договор, или ще воюва за съединение с Княжество България?

На 20 април 1879 г. 33-ма представители от Южна България подписват изложение, с което обявяват, че ще приемат генерал-губернатора, когото султанът ще назначи съгласно чл. 13 от Берлинския договор. Постига се договореност между руския император и турския султан в областта да не се установяват турски гарнизони. Това води до спадане на напрежението и до разпускане на източнорумелийската земска войска и народните гимнастически дружества, разпуска се и отрядът на капитан Петко войвода в Хасковски окръг.  (в.Юнак, 1898)

Мирното разрешаване на кризата в района предотвратява ненужно кръвопролитие и страдание на населението. През изминалите три месеца на страх и напрежение то усеща силата на закрилата и подкрепата на Петко войвода и неговия отряд, затова му отговаря с гореща признателност. В „Благодарително писмо” до войводата от градските участъци в Хасково и околните села се казва: „Благодарително. Дава се настоящето на негово Благородие Петко Киряков, герой известен и познат нам, който със своята храброст в тримесечното си пребиваване в нашата страна умно и деятелно се стара, та заварди местата в страна, отгдето преди башибозуците из Родопите се вмъкваха и правеха убийства и кражби, но благодарение на гореказаний герой, като се повикна и завзе тези места със своята чета, можа да прекъсне всички злини, за това, за знание и истинност   на неговите неуморни трудове и патриотическа длъжност удостоверяваме с печатите си и подписите си.”  По-надолу в писмото следват имената на 68 хасковски граждани и печатите на 11 градски участъка, а така също и подписите на стареите и печатите на 29 села.  (Тракийски институт, 1953, док.95) Между подписалите писмото можем да прочетем имената на известните хасковци Димитър п. Стефанов, Марко Балабанов, Щерю Вапцаров, Константин Симидчиев, Антон Попов,  К. Христодулов. Народната обич и признателност намират дълбок израз в създадените по това време и по-късно народни песни, които попълват и без това дългия списък на песните за Петко войвода. По този повод изследователят Анастас Примовски отбелязва, че за никой български войвода, за никой от многобройните тракийски революционери не е създадено толкова богато народно творчество, както за капитан Петко Киряков, наричан с много любов и признателност от населението и до днес Капитан Петко войвода. Неговата готовност да защити хасковци го поставя на най-високото място сред  националреволюционерите ни.

Познал още приживе народната любов и признателност, с годините образът на Капитан Петко войвода се свързва в съзнанието и спомените на населението от хасковския край с борбата за свободата на Тракия като неделима част от целокупна България. Непосредствено след смъртта му през 1900 г., сред тракийската общност се поражда идеята за издигане на паметник на войводата. Едва през 1953 г. тази идея започва  да придобива конкретно съдържание и то точно в град Хасково, един от градовете на тракийските бежанци и многобройни преселници от Доган хисар – родното място на Петко Киряков. Потомците не са забравили юначния тракийски войвода, борбата му за свобода и неговата подкрепа през годините след Освобождението.

 През 50-те години на ХХ в. хасковската тракийска организация е многобройна, а в местните партийни и държавни среди в града има много представители на тракийските бежанци. Под тяхно влияние се формира акционен комитет с председател Георги Саракостов. Комитетът прави всичко каквото е необходимо за издигането на паметник на войводата. Сключен е договор със скулптурите Вълчо Кадиев и Стою Тодоров за изработване на проект.  С писмо от 31 март 1955 г. до началника на Управление изкуство при Министерството на културата, двата проекта  се предлагат за обсъждане от Скулптурната секция и Тракийската организация-София, като се иска още по-прецизно и емоционално представяне на образа на войводата. Стига се до подписване на договор с Акционния комитет, с който се дава съгласие да се работи в колектив от двамата скулптури. На 25 май 1955 г. Художествен съвет провежда  конкурса за паметник. Двамата скулптури предлагат своите проекти. (ЦДА ф. 405)

За краткия срок от близо една година паметникът е готов. Той се открива официално на 18 декември 1955 г., с което се отбелязва и 111-годишнината от рождението на Капитан Петко Войвода за радост на тракийските бежанци в града и региона. Паметникът е открит тържествено в присъствието на стотици граждани, повечето от които са тракийски бежанци и техни потомци.  Централното ръководство на тракийската организация в лицето на тогавашния председател Никола Спиров приветства усилията по неговото издигане.

Хасковският паметник е първият издигнат в чест на  тачения не само от тракийските българи войвода, но признат като велик патриот и родолюбец  от цяла България. През годините и до днес той остава един от най-красивите  и впечатляващи монументи на войводата. Автори са з.х. Стою Тодоров, тракиец от Западна Тракия, роден през 1923 г. в с. Доган Хисар и арх. Мария Милева.  3-метровата фигурата на войводата  в цял ръст, е изваяна от бронз. Стъпил върху гранитна скала, в хайдушка премяна  с пълно въоръжение. Лявата му ръка е поставена върху  ефеса на сабята, а дясната е  подпрял върху десния си крак,  стъпил  малко напред върху по-високата част на скалния отломък. Погледът му е отправен далече на изток, към Тракия. Цялата скулптурна фигура излъчва мощ, решителност и  свободен дух. Под нея  има кратък надпис. „Капитан Петко войвода – 1844-1900”.

През следващите години са издигнати повече от 22 паметника на  Капитан Петко войвода в цялата страна и в чужбина, но този в Хасково остава гордостта на тракийци и техните потомци. Той е материален и духовен израз на признателността на хасковските поколения към юначния българин обрекъл живота си на своя народ.

Извори:

Архив на Пловдивската библиотека, № 2037, вх. № 71 и 74 от 9 и 10 март 1878, вх. № 137 от 26 март, вх. № 146 от 29 март, № 186, 189, 190 от март и № 192 от 3 април 1878, № 2037, вх. № 206 от 13 април 1878, № 2037, вх. № 409 от 7 май 1878, № 2037, вх. № 431 от 9 юни 1878 .

Сб. Петко войвода /1844-1900/. Документи и материали. Тракийски институт, С.,1953, с. 83

НБКМ-БИА ІІВ, 2260, ІІ-А, 7085, ІІ-А, 7079

В. „Юнак”, бр. 13 от 1898

В. „Марица”, 27.ІІ.1879

 ЦДА ф. 405, а.е. 124, опис 2, с. 314-316

Стефанова, Слава (1958), Международни актове и договори (1648-1918), София, Държавно издателство „Наука и изкуство“, стр. 155-168

AUTHOR

Д-р Веселина Узунова

All stories by: Д-р Веселина Узунова
X