Книга за хасковските индустриалци разкрива неразказаните истории на големите стопански дейци в града

Новото издание в 2 тома е събрало стопанската история на Хасково от Възраждането до 90-те години на ХХ век под заглавие „Неразказаните истории”. Автор на поредицата е главният уредник от отдел „Най-нова история” в  РИМ-Хасково д-р Веселина Узунова, главен редактор е д-р Красимира Узунова, а художественото оформление е поверено на Антония Петрова. Изданието проследява хронологично стопанската история на града и включва 20 истории на известни или вече позабравени местни индустриалци, съдбите на техните потомци и стопанските заведения, които те „завещават” на държавата след 9 септември. Събраните спомени от наследниците на хасковските индустриалци, както и снимки и документи от личните архиви на семействата, обогатяват и допълват историята на града. Авторът изследва изчерпателно икономическите специфики на двата периода и дава оценка за развитието на Хасково, като  един от главните индустриални центрове на България до 1944 г. Първият том е посветен на тютюневата индустрия в периода 1882-2006 г. и предстои да излезе в печат до края на годината. Той включва неразказаните истории на големите хасковски тютюнотърговци и индустриалци Г. Йоану, М. Л. Херцог, х.Васил х.Тодоров, братята Пулеви, братята Мантови,  братята Дукови, Георги Чалбуров и Михаил Смочевски, оставили силен отпечатък в стопанския и архитектурен облик на нашия град.

Откъси:

„Впечатлен от възможностите на региона, към Хасково се насочва и М. Л. Херцог. Отглежданите висококачествени тютюни в хасковския край и добрите търговски условия привличат вниманието на австро-унгарския  търговец – благородникът Барон Морис Липот Херцог и той изпраща в града като свой представител племенника си Аледар Оперрайхер. Връзката е осъществена чрез търговския партньор на фирмата му – Ханъмоолу, на когото с писмо е предложено да посрещне в Хасково Аледар и да го представи на доверен човек, за да му помогне при изкупуването на тютюни и строежа на склад. Осъзнал огромните възможности, които предлага Хасково, Ханъмоолу сам се захваща с начинанието и помага на Аледар да закупи една нива в покрайнините на града и да започне строителството.  Първият склад на „Херцог и сие” е масивна триетажна постойка в уч. Змийни (ул. Раковски”), а няколко години по-късно фирмата построява втори склад – край шосето за Харманли.
През първото десетилетие на ХХ в. „Херцог и сие” е най-голямата тютюнева фирма в града, изкупуваща над 70% от произведения тютюн. За няколкогодишното пребиваване на Аледар Оперрайхер в Хасково съвременници си спомнят, че той е най-големият и важен тютюнотърговец в региона през онова време. За почуда на местните жители, ексцентричният чужденец довежда две огромни кучета Санбернарска порода. Впечатлени от тях хасковските зевзеци започват да наричат „флегматичните лентяи от това време „Аледар кьопее”.  След заминаването си Оперрайхер  оставя дълготрайни спомени сред хасковци, два огромни тютюневи склада и многобройни експерти.
През пролетта на  1902 г. складът на „Херцог и сие“ е построен. В Хасково пристига самият Барон М. Л. Херцог, който одобрява направеното и назначава за директор Аледар Оперрайхер, а за негов помощник –младият експерт Менахем Герон. При заминаването си, той нарежда на Герон да увеличи с малко надниците на част от всичките 590 работника във фирмата. Минават няколко седмици от посещението на барона, но ръководството не изпълнява нареждането. Недоволни от това, работниците отказват да работят и излизат на протест. Стига се до намеса на полицията. Хасковската социалдемократическа организация подкрепя работническите действия, което придава на работническото недоволство политически оттенък. Партийният лидер  Димитър Дамянов предлага да се свика събрание и избере комисия, която да постави работническите искания пред директора на „М. Л. Херцог и Сие”, Аледар.  Полицейският комендант се съгласява, но с уговорката в тази комисия да участват представители и на други политически партии – Васил Милев от Демократическата партия и Димитър Радев от Народната партия.  Насроченото за следващия ден събрание се проваля, тъй като през нощта някой  хвърля камък по прозорците на Герон и на полицията е възложено да разследва случая. Уплашени, стачниците се разколебават и почти всички се връщат на работа.  В зората на едрата тютюнева индустрия, тази първа работническа стачка предвещава началото на многостранния социо-икономически конфликт между работник и работодател, йерархическите връзки между служителите и произтичащите проблеми на неравностойното заплащане на труда, продължителността на работния ден и пр….”

…” След процеса започва последният и най-тежък период в живота на 50-годишния тракийски бежанец и доскоро известен търговец и индустриалец. Преживял детските и младежките си години в робство в родното село, участвал във войните за национално обединение, работил всеотдайно и успешно в голямата европейска тютюнева търговия, животът на Чалбуров се преобръща безвъзвратно. След две години, прекарани на свобода, през 1949г. последва въдворяване в Трудово възпитателно общежитие „Ножарово” и в лагера „Белене”. До 1959 г. той непрекъснато е по лагерите, за което племенницата му В. Таксирова си спомня: „Едни го пуснаха, други го прибираха”.През това време, леля чистеше в църквата „Света Богородица”, миеше кандилата”. Лагерното битие на Чалбуров тече тъжно и убийствено монотонно. От тежките затворнически години на Георги Чалбуров са останали кратки писъмца на пощенски картички, адресирани до съпругата му Цвета. Всички те, написани напълно в духа на лагерното ежедневие и според затворническия правилник, неизменно започват с „Мила Цвето” и съобщават почти едно и също: „Получих колета с храна, 100-те лева, дрехите”. Малко по-дълги са писмата, които са разрешени само два пъти в годината. В тях той споделя мъката си заради съсипания живот на най-близките му хора, притесненията и грижите си за тяхната прехрана. В едно от тях, през 1949 г. той споделя с близките си: „Днес ми съобщиха официално, че съм въдворен за срок от 1 година, считано от 8 юли, значи още 8 месеца. Не знам защо толкова много съм наказан, но ще се старая с труда и поведението си да постигна милост”. Въдворяването на Чалбуров продължава до 1953 г., когато лагерът е разпуснат и след това възстановен от 1956 до 1959 г. През цялото зловещо съществуване на най-големия лагер на смъртта в България, тютюнотърговецът е негов обитател. Всяка година споделя, че очаква освобождаване за 9 септември, но единствен той, от всички въдворени хасковци, не напуска лагера до самия му край. Новата власт и управляваната от нея репресивна машина е постигнала целта си – достолепният мъж, продавал тютюни за милиони левове из цяла Европа, водил широка кореспонденция със своите търговски партньори на перфектен немски и френски език, сега има други грижи – да оцелее. Той моли в кратичките си затворнически писма жена си да му изпрати „мушамена качулка за дъжд, калцуни, долни гащи – може и закърпени, чорапи, сланина.”
Дългата ръка на комунистическото правосъдие се оказва и доста отмъстителна. След разправата с Чалбуров са подгонени и онези комунисти, казали по време на процеса добра дума за осъдения от Народния съд тютюнотърговец. На 16 август 1951 г. от партията е изключен Гавраил Карев – тогава главен директор на Тютюневия монопол. В мотивите се посочва,  че той е „неразоръжен сектант, неоправдано подпомаган морално и материално от крупния тютюнотърговец  Г. Чалбуров, в полза на когото той свидетелства пред Народния съд”.  Наказан с мъмрене по същите причини е и друг верен комунист – Васил Караджов.
По спомени на семейството му, около 1953 г. Чалбуров е пуснат да се прибере в Хасково. За да изкарва прехраната си той става общ работник в един от национализираните си складове, където още го помнят и уважават.  По това време в България пристига представителят на немския концерн „Реемтсма” Курт Венкел, с когото Чалбуров е работил през 30-те и 40-те години. Германецът е нацист и бивш авиатор от ескадрилата на Рихтхофен. След войната той е съден, но оправдан и става швайцарски гражданин и търговски представител на високо ниво.  През 1952 г. Венкел иска да сключи търговски договор, с който да добие изключително представителство да договаря нашите тютюни на комисионни начала с няколко западноевропейски страни. Това сътрудничество продължава до 1966 г. Когато пристига в София, той търси предишните си контакти и иска спешна среща с търговеца Чалбуров, като заявява категоричното си намерение да работи само с него. Новината е съобщена от дошлите в дома му милиционери и изненадва Чалбуров. Вера Таксирова си спомня този момент: „чичо ми Георги скочи веднага: Цвето, приготви ми багажа! Да вметна тук, че това е било през 50-те години, при едно от редките му пускания от лагера. Тогава съм го виждала как яде – ей така обгръщаше чинията, сякаш някой щеше да му я вземе.” Милиционерите успокояват домакините и съобщават, че Курт Венкел е в града, за да купува тютюни и иска да се види със стария си приятел Чалбуров. Ще го чака на другия ден в хотел „Република”. „Ще дойда при условие, че и вие двамата присъствате, отвърна чичо. Опасявал се, че ще му припишат нещо”.
Облечен в костюм, Чалбуров пристига на срещата с европейския бизнесмен. След нея, той е привлечен като консултант при сделката с „Реемстма”. Неговият бивш работник и след това колега Ив. Чолаков си спомня случката: „Назначиха бай Георги за експерт в централата на БДТМ. След реакцията на хасковски комунистически функционери го освободиха и той бе принуден да се върне под Ямача, като общ работник.” Самият Чалбуров не е бил особено въодушевен от перспективата да работи за новата власт, защото като умен човек, преживял ужаса на „Народния съд” и „изправителния режим” на комунистическите лагери, добре знаел, че може да стане отново лесна жертва. Според спомените на В. Таксирова това не е първата му възможност да се приобщи към новата власт. Още през 1946 г., след като е освободен от Централния софийски затвор, Чалбуров е извикан от Георги Димитров, който му предлага да поеме търговията с тютюни на страната, на което отговаря: „Благодаря, предпочитам да стана работник. Аз съм възрастен и уморен, вие имате способни млади хора.”
През 1959 г., след поредното въдворяване в „Белене”, Г. Чалбуров е отново освободен. Малко след това, на 24 септември 1960 г. той издъхва на 64-годишна възраст. Научил тъжната вест, видният хасковски журналист и негов сълагерник Делчо Василев изпраща съболезнователно писмо до Цвета Чалбурова: „Душата ми е покрусена жестоко, сърцето ми е удавено в неутешима скръб и мъка. Какъв лъжовен свят, каква превратна, злощастна съдба! А само два-три дена преди това, ние се срещнахме с бай Георги и като сърдечни приятели, ние си поприказвахме за туй-онуй и както винаги, при раздяла аз му казах: „Дръж се здраво, бай Георги и горе главата. Нощта не е вечна и правдата ще възтържествува на всяка цена”. Как да повярвам сега, че никога вече не ще се срещнем с бай Георги, никога не ще си разказваме за нашите общи патила и страдания на остров Белене, никога не ще споделяме мечтите си за по-добри дни, светлата ни вяра в утрешния ден, когато ще има обич, и правда, и свобода, и щастие за всяка човешка личност!”

AUTHOR

РИМ-Хасково

All stories by: РИМ-Хасково
X