Между справедливото наказание и жестокото отмъщение – 75 години от народния съд в Хасково

Подсъдимите Стоян Овчаров, Трайко Пандов и Димитър Миленков

На 9 септември 1944 г. опозиционните сили в България, обединени в Отечествен фронт извършват държавен преврат.  Съставеното правителство с участието на БРП(к),  БЗНС Пладне, БРСДП (ш.с.) и ПК Звено организира бързо изпълнение на Окръжно №5 от 12 септември, което категорично разпорежда: „При съдействието на отечественофронтовските комитети да се проведе решително и бързо прочистване  на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистка съпротива.”[1] (Семерджиев 1997: 23-24) Вълна от насилие е отприщена над селищата в цялата страна, където комунистически тройки безпрепятствено извършват масови убийства.   Около 30 000 са безследно изчезналите и екзекутираните български граждани без съд и присъди. Целта е да се ликвидират  бързо предварително набелязани хора, докато все още режимът не е установен и да се заличат следите, както от убийствата, така и от опасното минало на някои издигнали се вече партийци.[2](Райчевски 2016: 53)   По-късно вътрешният министър Антон Югов, както и директорът на дирекция Народна милиция Руси Христозов оправдават извършените масови убийства с дадени изрични заповедите от намиращия се в Москва Георги Димитров. Убийствата и репресиите, предшестващи Народния съд и последвалите негови присъди са оправдавани като разплата за смъртта на комунистите и земеделците през периода 1919 до 1944 г. В Хасково местната преса непрекъснато разгласява по своите страници подробна информация за извършвани от бившата власт убийства и  подканва масите да потърсят възмездие. Към загиналите през годините комунисти и земеделци, новата власт прибавя и двамата загинали партизани в организираното на 12 септември 1944 г. избиване на офицерите от артилерийския полк в Хасково. Включени са и убитите през 1925 г. четници на Митю Ганев, обявени от предишната власт за разбойници.

Новият отечественофронтовски режим  приема общо 3 наредби-закона, които дават неограничени права за разгръщане на широкомащабно прочистване на населението и пълна амнистия за престъпните деяния на „правораздаващите” – Наредба-закон за съдене от Народния съд на виновниците за въвличане на България в световната война и злодеянията свързани с нея, Наредба-закон за защита на народната власт и Наредба-закон за трудовъзпитателните общежития за политически опасните лица. Както навсякъде в страната,  така и в Хасково са организирани чистки в милиционните участъци, откъдето всяка вечер камионетка, наричана от жертвите „душегубка”, взема определените за поредните жертви хора и ги откарва накрай града за изпълнение на екзекуциите. Красивата двуетажна къща на Тодор Данев Тодоров, разположена до съдебната палата е превърната в милиционен участък, поради  големия брой арестувани и липсата на достатъчно помещения. На 21 септември началникът на хасковската милиция Георги Йорданов, в доклад до местния ОФ комитет  съобщава, че до момента са задържани 68 души.[3] (ДА-Хасково) По указание от София арестантите се разделят по занятие с цел по-бързото провеждане на необходимите разпити, подаване на показания и решение относно приложимото наказание. По спомените на отговорника на 3-ти милиционен участък Димитър Карагьозов – Смъртния, при поверения му участък са задържани за „фашистка дейност длъжностни лица, полицаи и служители на Държавна сигурност, като Страхил Ламбрев и Иван Брайков”. Шест дена по-късно, на 15 септември 1944 г., задържаните са преместени в специален лагер в околностите на града. Лагерът приключва работа в края на септември с.г., а съдбата на някои от задържаните там остава неизвестна.[4] (ДА-Хасково)

Точният брой на отвличанията и екзекуциите, извършени от наказателните  тройки в Хасковския край не може да бъде установен. Оскъдните източници  са съхранили имената на някои от жертвите на терора, последвал преврата на 9 септември.  Полицейският началник Ангел Андонов е убит на 3 ноември 1944 г. от милиционер,  който в доклада си по случая обяснява, че Андонов в нетрезво състояние е проявил агресия и загива при самозащита.[5] (в. „Народна борба”) Тютюневият майстор Петър Варсанов е арестуван на работното си място и 2 седмици по-късно е заведен като „безследно изчезнал”. Свидетели твърдят, че е убит на един от маришките мостове. Легионерът Генчо Генев е убит на ул. Раковска на 12 октомври 1944 г., а Каню Нанев умира след жесток побой в милиционния участък. Без съд и присъда са избити полицаите Георги Гаджалов, Киро Арнаудов, Димчо Севов, Иван Бояджиев и шофьорът Делчо Таков.[6] („Народна борба”) Убит е търговецът Панайот Танев, Кирил Филипов, Атанас Хубенов от Болярово и мн. др. На 14 октомври 1944 г. изчезва известният хасковски индустриалец Стою Мантов, а търговецът Райно Гиков е арестуван през октомври и след 2 месеца изтезания умира. Роденият в Кукуш свещеник Андон Андонов (отец Антоний) е убит на път за служба на 26 октомври 1944 г.  Александър Делчев към 16 октомври 1944 г. се води безследно изчезнал. Бившият кмет на Хасково адвокатът Добри Митев е въдворен в ТВО Росица, където не издържа на ужасните условия и през 1946 г. издъхва.[7] (ДА-Хасково)

Сред мнозината невинни граждани от Хасково и региона, станали жертви на изстъпленията на червения терор е Иван Балтов – синът на бившия околийски управител Д. Балтов от с. Старо село /дн. Николово/, който умира в хасковската болница след месец престой в ареста. Командирът на 6-и пехотен полк Методи Бъчваров е убит още на 11 септември 1944 г. Лекарят Стефан Генов не издържа на разпитите и  издъхва в милицията. Свещеникът на с. Левка Христо Гяуров е с повече късмет, защото след многократни арести оцелява и след това е интерниран. По-немилостива е съдбата към застрахователя от Харманли Здравко Здравков, безследно изчезналите Димитър Кирилов и героят от Балканската война Иван Кирпиков от Любимец, деецът на БЗНС-Пладне  Борис Коларов, разстреляният в една кланица, заедно с други 6 души бивш околийски управител Георги Медникаров. По бреговете на р. Марица около днешният Димитровград хората търсят своите изчезнали близки – убити и набързо заравяни, или умъртвявани по време на разпити в мазетата на участъците. Сред тях са убитият на 5 октомври лекар Гочо Илиев, съсечените с брадва на 21 септември баща и син Даскалови, а счетоводителят на циментовата фирма „Вулкан” Делчо Бонев е убит на 13 септември и изхвърлен с други тела от Черния мост.[8] (ДА-Хасково) Реката отнася много от труповете и близките им никога не ги намират.

Предприетите действия за прочистване, организирани от новата власт съобразно общите инструкции от София, се диктуват от стремеж към разчистване на политически сметки, ликвидиране на българското офицерство, полицейския и съдебен апарат, интелигенцията и градския елит.  Репресивните  органи на новата власт си служат най-често със саморазправа, отвличания  и среднощни масови екзекуции. Още в средата на септември, след специално постановление на Министерски съвет, арестите придобиват още по-масов характер. Всички престъпни деяния са вследствие на решения, вземани в повечето случаи на местно ниво. Така например, в протокол от заседание на комитета на ОФ в харманлийското село Оряхово е записано: „същият комитет реши да пристъпи към обиск за обезвреждане на лица, противници на ОФ”.[9](ДА-Хасково; Семерджиев 1997: 22-23) Приблизителният брой на безследно изчезналите и убитите в региона на Хасково до края на 1944 г. е около 136 души с различен статус:  кметове, адвокати, лекари, свещеници, военни, полицаи и индустриалци. Смъртните им актове са издадени много по-късно, едва през 1946 г. В малко по-широк аспект общият брой на регистрираните случаи на репресии от всякакъв характер през първите дни след преврата е около 900 души.

С Указ №22 от 3 октомври 1944 г. се одобрява Постановление № 6 на Министерски съвет за учредяване на Народен съд за „виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и злодеянията свързани с нея”. Този специален съд има за цел на първо място да осъди и ликвидира извънредно и без съблюдаване на Конституцията неудобни за управляващите представители на българската интелигенция, и на второ място да даде основание за посмъртното осъждане на вече ликвидирани кадри на полицейския апарат или българското офицерство отбраната. В Хасково заседава  V състав на Народния съд-Ст. Загора, който провежда един от 135-те масови процеса. Веднага след обнародването на Наредбата-закон, хасковският ОФ комитет разгръща мащабна „разяснителна кампания”, целяща основно да насочи човешката омраза към „бившите правителства”, обвинени за „небивалите жертви на фашистките палачи”. Комитетът излиза с резолюция до Централния ОФ комитет: „Народният съд да бъде бърз, строг и безпощаден към народните предатели, катастрофаджии, мъчители и убийци; да се накажат всички явни и скрити фашисти; да се дадат помощи и пенсии на всички жертви на фашизма”.[10] (ДА-Ст. Загора) В салона на хасковския театър се провеждат предварителни мероприятия на ОФ, на които главният обвинител Георги Иванов разиграва зловещ спектакъл. На въпроса му „какво наказание искаме за тези фашисти”, целят салон неистово крещи „смърт, смърт”. На няколкото срещи, предшестващи процеса, ОФ провежда разяснителна кампания за това, какво предстои да се случи и как да завърши: „Те трябва да умрат, за да умре заедно с тях и жестокостта”, обяснява Г. Иванов и пита „какво да направиме с тях”. „Смърт, смърт на народните убийци”- отвръща тълпата.[11] (в. „Народна борба”)

Опитите на земеделците и социалдемократите в ОФ коалицията да намалят броя на подсъдимите, намерило израз в Четвъртото постановление на МС, среща острата реакция на Георги Димитров. От Москва той изпраща телеграми на руски език гласящи: „Никой не трябва да бъде оправдан и никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля”.[12] (Цанев: 2009: 139) Заставени от разпорежданията на водача си, БРП/к/ вдига масите на протести срещу IV Постановление из цялата страна. По силата на приетия Наредба-закон са организирани 135 процеса с 11122 обвиняеми. 4650 души получават най-тежките присъди – смърт или доживотен строг тъмничен затвор. Останалите са осъдени на затвор от 1 до 20 години.[13] (Огойски 1995: 3)

На 12 март 1945 г. в Хасково започва разглеждането на наказателно дело 3/1945. В продължение на 18 дена в пространство пред театъра се тълпят граждани, за да чуят от високоговорителите разпитите на подсъдимите и свидетелите. В дъното на театралния салон, върху черно платно е поставена картина на Петър Толчев, изобразяваща манифестиращи жени и деца в черни забратки, носещи плакати с надписи: „Бащите ни искат възмездие”, „Смърт на палачите”, „Смърт на народните кръвопийци и техните подстрекатели”, „Смърт на фашизма”. Над картината са окачени портрети на убити партизани и ремсисти, а на масата под тях са изложени „уредите на инквизиторите” – гумен бич и електрическа машинка.[14] (в. „Клас”) В обвинителния акт на V състав от 27 февруари 1945 г. народният обвинител Георги Иванов привлича 88 подсъдими, от които 13 са военни, 22-ма са полицейски служители, 1 околийски управител, 2-ма кметски наместници, 2-ма учители, 3-ма пенсионери, 9 чиновника, 2-ма началника на общински служби, 2-ма индустриалци, 3-ма търговци, сладкар, бакалин, дърводелец, обущар и няколко работника. Съставителите на обвинителния акт имат нелеката задача да не позволят показанията на бившия полицейски комендант Ст. Овчаров и разузнавача Тр. Пандов да осветлят сътрудничеството на местните комунисти с бившата полиция. Двамата обвиняеми с охота разказват, как новите управници – комунисти някога са помагали на полицията да разкрива и арестува техни съидейници, а Гражданския комитет в състав Г. Чалбуров, Ст. Мантов, Ат. Арнаудов, Страхил Милев и пол. В. Маринов са вземали решение относно съдбата им. Към февруари 1945 г. всички те, с изключение на Г. Чалбуров са „безследно изчезнали”. Ликвидирани са и всички резиденти – комунисти, посочени за доносници и хора, разполагащи с информация.[15](РИМ-Хасково) Изглежда, че Народният съд придобива съвършено различен смисъл!

Подсъдимият Гено Абаджиев

А в официалния обвинителен акт обвинението простира широко своите претенции към обвиняемите – от убийства до злоупотреби с власт и съдействие на властта под най-различни форми. Някои от обвиненията  звучат абсурдно, какъвто е случаят с председателят на Червения кръст в Хасково Павел Кораков е обвинен, че „с своите действия и слово е допринесъл дейно и съществено за извършването на деянията инкриминирани в Наредбата Закон за Народния съд”.[16] (фонд на РИМ-Хасково) Обвинението срещу дългогодишния директор на Популярна банка Киро Калинов е за парично подпомагане на хасковската полиция и армия, която „води борба срещу борците за народни свободи[17]. (фонд на РИМ-Хасково)  Околийският управител Павел Вълчев е обвинен в корупция и организиране на събирания в Гражданския клуб с останалите високопоставени обвиняеми, където са се обсъждали мерките за борба срещу комунистите в града.[18] (фонд на РИМ-Хасково)  Запасният офицер Дойчин Цъклев пък печатал прогермански статии в хасковския вестник „Народен глас”.[19] (фонд на РИМ-Хасково) Цъклев, заедно с други петима подсъдими са ликвидирани още преди началото на процеса. Сред тях е убитият в казармите на 12 септември командир на гарнизона в Хасково полковник  Велико Маринов.

Полк. Велико Маринов

Съдът издава 9 смъртни присъди (без предварително убитите), 4 присъди на доживотен затвор, 3-ма са осъдените условно и 14 са оправданите. Останалите подсъдими получават от 1 до 20 години строг тъмничен затвор. Оправдателна присъда получава и полк. Велико Маринов, някак замаскиран от в. „Клас” под името Вельо Маринов. На 31 март са произнесени присъдите и на VII състав на Народния съд в Свиленград, който обвинява 49 души.[20] (в. „Клас”) По-късно съдията на V състав в Хасково Гроздан Даскалов е порицан за снизходителните присъди, а след това и изключен от редовете на комунистическата партия. В спомените си разузнавачът от Народната милиция Недялко Георгиев Тодоров, наричан още Делчо Шопа, разказва: „след четене на присъдите от Народния съд, имаше отчаяни, но имаше и весели, като Кирил Христов, който очакваше смърт, а остана жив и беше откаран в затвора. Осъдените на смърт си мислеха, беше им мил живота, завиждаха на Русю Русев, който чакаше смъртта за своите деяния, а то не беше даже съден, а остана свободен да бъде готвач на калугерите в Бачковския манастир. Не бяха отчаяни двамата най-големи народни престъпници Стоян Овчаров и Трайко Пандов , на които беше обещано, че ако имат добро държание в съда, и да имат смъртни присъди, няма да бъдат изпълнени. А те знаеха, че тяхното държание в съда не беше лошо, не казваха на никого от отговорните лица, че са били техни агенти и имаха право да са доволни и спокойни. Вечерта когато бяха изкарани за изпълняване на присъдите за разстрел пак бяха спокойни. Мислеха, че когато се стреля на другите осъдени, на тях няма да се стреля, а ще се изпуснат да избягат… Когато изядоха куршума в главата разбраха, че били измамени и на тях доказаха, че цял народ лъгаха, че са честни и предани на народа служители.”[21] (РИМ-Хасково)

Наред с обвиняемите от хасковския регион, още на 20 декември започва работа втори състав на Народния съд в София, който на 1 януари произнася присъди над  народните представители от 25-тото ОНС, сред които са известният тютюнотърговец и дарител Георги Чалбуров, харманлийският  адвокат  Марко Сакарски, запасният офицер Никола Генков, хасковският адвокатът Георги Михайлов, известният общественик и кмет на Харманли Делчо Тодоров Гогов. Те са подведени под отговорност  за въвличането на България във войната на страната на Тристранния пакт, профашистки настроения и пряка или косвена съпричастност към екзекуциите на хасковски комунистически дейци. Това не се оказва особено трудно предвид събраните от съда показания от съидейници и граждани на Хасково и региона, които в повечето случаи представят народните избраници в доста лоша светлина. В хода на процеса никой от подсъдимите не признава вината си и в показанията си всички бивши депутати твърдят, че са били против войната на страната на Германия, но не са могли да протестират заради най-различни обстоятелства. В съставен протокол от 1 февруари 1945 г. се обявяват смъртните присъди на Делчо Гогов и Марко Сакарски, изпълнени незабавно на Софийски градски гробища. Георги Чалбуров и О.З. полк. Никола Генков са осъдени на доживотен строг тъмничен затвор, конфискация на цялото имущество и лишаване от права завинаги. Имотите на съпругата на починалия през 1943 г. Георги Михайлов също са присъдени в полза на държавата.[22] (Държавен вестник)

На причината за смъртта в смъртния акт на Делчо Гогов Тодоров има само черта. Снимка ДА-Хасково

Осъдени от други състави на Народния съд из страната са още 20 хасковци, сред които има офицери, учители, свещеници и различни държавни служители. Околийският управител на Стара Загора Васил Борачев от гр. Хасково е осъден на смърт от Народния съд в Стара Загора.

Произнесените присъди отприщват втора репресивна вълна, насочена и срещу семействата на осъдените. Изземване на имоти, дори на мебелите и вещите от домовете им, децата им са изключвани от училищата, уволнения от работа, непрекъснати заплахи на публични места. В радиограма от 19 април 1945 г. Г. Димитров нарежда изселването на семействата на осъдените. Клеймото „съден от Народния съд” 45 години тегне като проклятие над близките на осъдените. По официални данни през юли 1945 г. броят на интернираните е 4325 семейства с 11875 члена.[23](Семерджиев 1997: 407) Още от 9 септември членове на семействата на набелязаните за съдене от Народния съд биват арестувани и интернирани без предварително дознание. На 20 декември 1944 г. Министерски съвет приема Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасни лица с цел да се узаконят създадените вече лагери за изолация на определените като най-опасни преди началото на Народния съд. На заседание през декември 1944 г. Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителен труд възлизат на 37347 души, като голяма част от тях са семейства и близки на обвиняеми от Народния съд. Той заявява, че мярката е необходима, за да се „изолират фашистите от народа, който желаел да се труди спокойно”.[24] (Мешкова, Шарланов 1994: 76-77)

Народният съд в България е най-мащабният трибунал, провеждан в източноевропейските страни след окупацията на Червената армия. Разправата с противниците на установяващия се комунистически режим е повече от красноречиво разпореждане относно бъдещето на българската държавност и суверенитет. Населението на големите градове е прочистено и подменено с верни на новата власт хора. Цялата подготвителна работа и медийна пропаганда за това, колко е необходим Народния съд на обществото, за да започне то на чисто изграждането на социалистическото си бъдеще, изиграва своята важна роля. Никой обаче не остава безразличен към това жестоко и безпрецедентно събитие в българската история. Емоционалният разказ на Делчо Шопа ни връща в духа на онези дни на равносметка, която тогава съдията Г. Даскалов прави по повод на смъртните присъди: „то се наложи по съображения на правна, политическа и историческа необходимост. Наистина трябваше най-после да се прелисти страницата на историята и да се приключи с епохата на кърви и насилия, които отиващия си фашизъм остави след себе си”.[25] (РИМ-Хасково) С признанието, че това е чисто и просто акт на отмъщение остава и съмнението у  някои, че проливането на кръв не води до облекчение, а само до проливането на още кръв: „вероятно историята в близко време ще даде оценка на тези събития и ще си каже думата дали за най-удачното прелистване на една историческа страница, за която се твърди че е кървава, е необходимо нова кръв”.[26] (РИМ-Хасково)

Литература:

[1] Семерджиев, Петър „Народният съд в България 1944-1945: Кому и защо е бил необходим”, Македония прес, 1997,  сс.23-24
[2] Райчевски, Ст. „България под комунистическия режим 1944-1989”, София 2016, с.53
[3] ДА-Хасково, Ф92, оп.2, а.е.1, л.6
[4] Фонд Димитър Карагьозов- Смъртния, ДА-Хасково, Ф1546,оп.1,а.е.1. с.11
[5]  „Народна борба”, бр. 13/11.11.1944
[6]  „Народна борба”, бр.5/30.9.1944
[7] ДА-Хасково, Ф1681, оп.1 – Регионална комисия за политическа и гражданска реабилитация
[8] ДА-Хасково, Ф1681, оп.1 – Регионална комисия за политическа и гражданска реабилитация
[9] ДА-Хасково, Ф123, оп.1, а.е. 40, л.34; Семерджиев, П., Народния съд в България 1944-1945, Македония прес 1997, сс.22-23
[10] ДА-Стара Загора, Ф28, оп.1, а.е.112, л.137
[11] „Народна борба”, бр.11/28.10.1944; бр.12/4.11.1944
[12] Цанев, Стефан „Български хроники: поема”, т.4, „Труд”, 2009,  с.139
[13] Огойски, Петко „Записки по българските страдания” 1944-1989 г.”, изд. „Феномен”, 1995, с.23
[14]  В. „Клас”, бр.13/15.03.1945, с.3
[15] Фонд на РИМ-Хасково, Спомени на Недялко Георгиев Тодоров
[16] Фонд на РИМ-Хасково, инв. № 1722 „Обвинителен акт”, с.10
[17] Фонд на РИМ-Хасково, инв. № 1722 „Обвинителен акт”, с. 15
[18] Фонд на РИМ-Хасково, инв. № 1722 „Обвинителен акт”, с.18
[19] Фонд на РИМ-Хасково, инв. № 1722 „Обвинителен акт”, с.10
[20] В. „Клас”, бр.14/22.03.1945
[21] Фонд на РИМ-Хасково, Спомени на Недялко Георгиев Тодоров
[22] Държавен вестник, бр.115/21.5.1945
[23]Семерджиев, Петър „Народният съд в България 1944-1945: Кому и защо е бил необходим”, Македония прес, 1997,  с.407
[24] Мешкова, П, Шарланов, Д, „Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд”, Агенция Демокрация, 1994, сс.76-77
[25] Фонд на РИМ-Хасково, Спомени на Недялко Георгиев Тодоров
[26] Фонд на РИМ-Хасково, Спомени на Д. Шопов

AUTHOR

Д-р Веселина Узунова

All stories by: Д-р Веселина Узунова
X