ТЮТЮНОТЪРГОВЕЦЪТ Г. ЧАЛБУРОВ – ОТ БЕЖАНЕЦА ДО ИНДУСТРИАЛЕЦА

Д-р Красимира Узунова

Едни от най-трагичните страници в новата история на Балканите  отразяват прогонването на българското население от родните му места в Тракия и обезбългаряването на региона, добило широка известност като “разорението на тракийските българи”. Близо три десетилетия, от края на ХІХ и началото на ХХ.в., турските и гръцките правителства методично и безкомпромисно провеждат политика на съсипване на местното българско население и прогонването му от Тракия. Хиляди българи на различна възраст са избивани или принудени с насилия да изоставят имотите и домовете си. Връх на това насилие са събитията през есента на 1913 г., последвали Междусъюзническата война. Ужасите на насилственото и нечовешко прогонване и изтребване на българското население в Тракия е описано от проф. Л. Милетич в книгата му “Разорението на тракийските българи през 1913 г.”, написана почти непосредствено след събитията. В нея обаче са допуснати неточности, а авторът е пропуснал много от жестоко съсипаните селища, тъй като не е успял да обходи целия регион.1 Официалните данни от Карнегиевата анкета и до сега не се приемат от българските изследователи като пълни и изчерпателни, поради едностранното и неточно отразяване на историческата действителност, допуснато във вреда на потърпевшото българско население в региона.2

Тормозени,  гонени и избивани, многочислените фамилии на овчари и земеделски стопани, на търговци и занаятчии, избират тежката бежанска участ, пред възможността да останат по родните си места, но с друга вяра и националност, или да бъдат изклани. Прииждащите в България бежанци разчитат в голяма степен на подкрепата на държавата и на местните общински управи, които обаче, след преживените войни и съсипващите последици от националните катастрофи, са с ограничени финансови възможности. Години наред бежанските семейства преживяват, без домове и имоти  и в недоимък се мъчат да  организират наново живота си, да отгледат и възпитат децата си. Сред хилядната бежанска маса, поставена в условията на тежки лишения и трудности се срещат, макар и значително по-малко на брой семейства, успели по-бързо и по-успешно да се приспособят към новите условия на живот. Неголяма част от тях създават и развиват успяващи търговски и индустриални предприятия, което ги нарежда сред по-известните български търговци и индустриалци. Сред успелите  бежански фамилии се нареждат и Чалбурови от село  Еникьой, известно и с българското си име Кръсто поле.

Село Еникьой е едно от най-големите и заможни български села  в Гюмюрджински окръг /Одрински вилает/, региона на Ксантийска околия. Населението му се занимава с отглеждане на овце и друг добитък, и най-вече с производство на тютюн, който в началото на ХХ в. за някои от местните фамилии се превръща и в съдба. Родът на Киряк Чалбуров е един от заможните в селото. Неговите членове отглеждат и продават тютюн, освен това притежават и една от няколкото големи воденици в района. Вероятно този род  не е бил чужд на революционните идеи и борбата за национално освобождение, за което съдим от факта, че самият Киряк Чалбуров става член на организирания през  1900 г. местен революционен комитет.3

Селото, известно повече с българското си име Кръсто поле, днес се намира на гръцка територия под името Ставропули. Разположено в плодородната долина на р. Места, то е обградено от изток и запад от залесените склонове на Родопите, на изток от него се намира гр. Ксанти, а на запад планинските ридове го отделят от гр. Драма и Драмското поле.  Годините не са заличили напълно дълбоките следи на местната история, които  селището все още пази в околностите си.  По някои сведения, в началото на ХХ в., през 1909 година, в него има около 300 къщи, от които 220 са български екзархийски, 50 – гъркомански и 30 – мюсюлмански. До 1913 г. то  е българско, а някои източници сочат, че освен българи-християни, в него се заселват и бегълци от околни помюсюлманчени села.4   В началото на ХХ в. съвременниците сочат селото за богато. В  статията си “Учебното дело в с. Ени-Кьой, Ксантийско през 1909-1910 г.”, публикувана през 1911 г. в сп. “Родопски напредък”, Никола Филипов отбелязва: “… Вероятно тютюневото производство и продажбите през този период дават добри доходи….Населението се занимава с тютюнопроизводство, от което вади значителен годишен доход, особено през последните години, поради високата цена на турския тютюн. През изтеклата година оката тютюн се продаде по 60 до 70 гроша златни и мнозина Ени-кьойски жители получиха по 200-300 лири турски приход… Изложената материална сигурност прави тукашния жител охолен в живота си, което ясно личи от начина на препитанието му и изобщо от домашната му обстановка…”5 Доброто материално състояние на населението, вродената му ученолюбивост и любознателност са причина още през 1870 г. в Еникьой да се открие българско училище. Отначало то е основно, а след това става и класно. Пръв учител до 1874 г. е Яков Змейкович.6   Училището се е издържа от местната община и се подкрепя материално и от Св. Екзархия. Увеличаването на броя на гъркоманите в селото, които достигат до 40 семейства, им дава смелост и ги подтиква да предприемат сериозен опит за засилване на влиянието си, като въведат гръцкия език в обучаването на децата си.  В откритото вече училище това е невъзможно и те решават да построят свое, но срещат остра съпротива от по-голямата част от населението, принадлежащо към екзархията. Когато новостроящата се училищна сграда вече е издигната и покрита, тютюноработниците от селото, се връщат от Ксанти и за една нощ я разрушават до основи. По този категоричен начин мнозинството от местните жители показват, че няма да позволят погърчването на своите деца.  След акцията мъжете се отбиват в дюкяна на Вулев, за да се почерпят по случай събитието. Със своите крайни действия местните екзархисти отказват за винаги гъркоманите от намерението им да обучават децата си на гръцки език. Събитието се отразява благотворно върху развитието на българското обучение, а училището увеличава броя на своите ученици. През учебната 1909-1910 година учителският персонал се увеличава на 7 души, а броят на учениците достига 194, разпределени в 4 отделения и 3 класа.7 Някои от местните момчета след като завършват училището продължават образованието си в Одринската гимназия.8

            В края на ХІХ и началото на ХХ в. селото и неговото население не остават изолирани от националноосвободителното движение. През лятото на 1900 година в Кръстополе се създава революционен комитет. Според някои сведения това става при активното участие на местния 31-годишен търговец на жито Тодор Хълчев, който по време на своите търговски пътувания научава за съществуването на ВМОРО и решава да образува в селото комитет. Покръстването му в революционното дело е извършено от Владимир Бочуков, ръководител  на Ахъчелебийския /Смолянски/ околийски комитет, който в 1901 година разширява революционната мрежа в Ксантийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко и Софлийско. Според сведения на Д. Шалапатов, който изследва подробно селищата в региона, организацията се създава през 1900 г. от Христо Караманджуков.9 За нейни членове основатели се посочват   повече от 20 души. Между тях са Тодор Хълчев, неговите братя Васил и Атанас, Недялко Килев, Димитър Бечиров, Щерю Георгиев (Гочев), Иван Белков, Михаил Палатев, Петър Херов, Михаил Караджов, Георги Матинов, Георги Бодуров, Щерю Керезов, Стамат Бечов, Александър Вулев, Киряк Чалбуров, Сава Гочев, Тодор Бечиров, Сава Колцев, Нашо Вулев и други.10 Сред изброените основатели на организацията е и Киряк Чалбуров – бащата на бъдещия хасковски тютюнотърговец Георги Чалбуров. Съставът на организацията включва имена, които скоро след това стават известни с активната си революционна дейност.      В началото на 1901 година с подкрепата на Владимир Коруев, единият от членовете на революционния комитет – Александър Вулев успява да вземе ръководството на организацията в свои ръце и да измести Хълчев, а през август Вулев става и член на околийския комитет. При разкриването му е арестуван и лежи пет месеца в Одринския затвор.11

Няма сведения за дейността на еникьойската организация, в подготовката и обявяването на Преображенското въстание, знае се само, че гъркоманските семейства в някаква степен ограничават и пречат на общата революционна активност на населението.  Повече се знае за отделни нейните членове с по-бурна революционна биография. Сред тях особено впечатление прави Недялко Килев. Недялко или Неделчо или Киряк Георгиев Килев, известен и като Георги Килев, още като ученик в Одринската гимназия се занимава с революционна дейност, става член на селската организация, а от 1901 г. е четник и изпълнява терористични задачи при войводата К. Антонов. По време на Преображенското въстание е войвода в Дедеагачко и член на групата извършила атентата на железопътната линия Солун-Дедеагач между селата Чобан и Кюсемджит.12 Неговата съдба е разнопосочна – от бурното революционно поприще към активна търговска дейност. След 1910 г. нататък, той изоставя революционните борби, заселва се в далечната Южна Родезия и става крупен тютюнопроизводител и търговец и създава най-старата тютюнева компания в Зимбабве.13

През ноември 1912 г. селото е освободено от турците. Но след Междусъюзническата война, през юли 1913 г. то е атакувано от гръцки военни части и населението е принудено да бяга към старите предели на България. Според подписания Букурещки мирен договор – 28 юли (10 август по нов стил) 1913 г., то остава в гръцка територия, а град Ксанти – в българска. Това е причината голяма част от жителите му да се преселят в Ксанти и околията, по-близо до родното място, готови всеки момент да се завърнат там.  Вестник „Търговски фар“ от 1914 г. съобщава, че до лятото на същата година, в град Ксанти и околията, сред многото настанили се там български бежанци са и 166 семейства с 865 члена от село Ени – Кьой.14  Ньойският мирен договор окончателно изважда територията на Тракия от пределите на България и кръстополци са принудени да напуснат Ксанти и региона. Бежанците от Кръстополе се  заселват в Пловдив, с. Куклен, Хасково, Асеновград, Златоград, Кърджали, София, Айтос.15  Вероятно по това време Станка и Киряк Чалбурови пристигат в България със седемте си деца.16

Роден на 8 август 1896 г. в с. Кръстополе, Георги Киряков Чалбуров заедно със своя брат Тодор и сестрите си преживяват в детските си и младежки години тревожните събития около националноосвободителните борби и Балканските войни. Материалното състояние на семейството и вероятно стремежът към по-добро образование дават възможност на Георги да завърши Одринската българска гимназия “Д-р Петър Берон”,  а след това да се запише в цариградския Робърт колеж. Колежанското образование не удовлетворява напълно интересите и бъдещите планове на Георги Чалбуров и той се насочва към подробно изучаване на тютюнопроизводството – основната  производствена технология на обработване и съхраняване на тютюневите листа и всичко свързано с тютюневата търговия. Навършил 20 години, по време на Първата световна война, Георги заминава за фронта, зачислен в телефонната рота на Десети пехотен Родопски полк.17

Около 1919 г. семейството на Киряк Чалбуров се преселва в пределите на стара България и се установява в Пловдив. Бащата поверява на най-големия си син Тодор грижата за по-малкия му брат Георги и петте сестри. Бурното развитие на тютюнопреработването в Хасково, опитът който Чалбурови имат в тютюнопроизводството, натрупан в родния им край и подготовката на Георги за работа в този бранш насочва двамата братя да потърсят реализация на своите възможности в тютюневата търговия. Отначало се установяват в Борисовградско /Първомайско/, а скоро след това се преместват в Хасково, заради бързото превръщане на региона и града в един от най-големите и оживени центрове на тютюневата индустрия. Още в края на първото десетилетие на ХХ в. в него започват да се настаняват и да отварят складове чужди и български тютюневи търговци. Непосредствено след приключване на Първата световна война в града работят повече от 20 чужди и български фирми, които манипулират тютюн в 40 салона и ангажират в производството близо 7000 души работници. Въпреки тежката следвоенна стопанска криза, тютюневото производство и търговия в Хасковския регион процъфтяват заради голямото търсене на тази стока на международните пазари, предизвикано от временното изтегляне на Турция и Гърция от тях. Това се превръща в отлична възможност за излизането на българските тютюни на външните пазари.18

Развитието на българското тютюнопроизводство и търговия през следвоенния период е придружено от образуването на големи монополни обединения. Още в края на 1919 г. е налице монополното Сдружение на експортьорите и фабрикантите на тютюн в България, което обединява производството и износа на тютюн от Пловдив и Хасково, а впоследствие от София, Асеновград, Пазарджик и др. Създава се и голямото монополистическо сдружение “Консорциум за тютюна”, което изнася стока за повече от 100 млн. лв. годишно.19

Със своята добра подготовка като специалист и придобитият търговски усет, Георги Чалбуров успява за кратко време да влезе в средите на тютюневите търговци. През 1921 г. той е вече директор на създадения Консорциум. Шест години по-късно, през 1927 г. обединението се разпада поради разногласия между  партньорите и претърпени загуби от търговската дейност. По това време Чалбуров има вече добър опит и авторитет в тютюневите среди и е назначен отново за директор, този път в голямата търговска фирма “Тодор Д. Кършев и сие”. В тази фирма той работи до 1933 г. 20

Близо 12 години Георги Чалбуров навлиза уверено в тютюневия бранш, работи много, придобива богат опит и многобройни контакти с български и чужди търговци и политици, установява трайни връзки с най-известните тютюневи фирми в Европа и света. Затова когато през 1932 г. Т. Кършев прекратява дейността си, никой в тези среди не е учуден, че 37-годишният Г. Чалбуров, натрупал достатъчно самочувствие, вероятно и капитали, основава своя фирма, която регистрира на 1 януари 1933 г. под името Търговска фирма “Георги Чалбуров”.21 Скромен и сдържан по характер той не започва дейността си с гръм и трясък и лъскава показност, а пресметливо, целенасочено и сериозно. Работи изключително със свои комисионери, закупчици и експерти. С 6 души персонал изкупува тютюните главно от Старозагорско и района на Кърджали – Крумовградско /Кошукавашко/ и Масталийско /Момчилградско/, Егридеренскио /Ардинско/, Харманлийско и Свиленградско. Фирмата бързо укрепва своята дейност и финансовото си състояние и включва в търговския си обхват и Пловдивския край. Наред с управлението на своята фирма, Чалбуров участва и като съдружник във друга голяма тютюнева фирма – “Фархи  & Герон” и е пълномощник при изкупуване на тютюни за известното акционерно дружество  “Томасян и синове”. През 30-те и началото на 40-те години хасковският тютюнотърговец установява и поддържа търговски връзки с Кралската унгарска режия, с търговските представителства в Дрезден, Хамбург, Швейцария, Дания, Норвегия, Австрия и др., за които е запазена част от богатата му търговска кореспонденция. През 1935 и следващите години  той изнася  тютюни предимно за  Германия, Унгария, Египет, Палестина. За неголям период от време, когато Г. Чалбуров организира самостоятелната си търговска дейност, той успява да отвори два манипулационни склада в Хасково и един в Кърджали. През 1941 г. фирмата вече има свои складове и в  Беломорска Тракия –  Кавала, Ксанти и Гюмюрджина.22

През дългогодишната си търговската си дейност Г. Чалбуров спечелва уважението и доверието на партньорите си както от широкия международен тютюнев пазар, така и сред българските тютюнотърговци. През 1940 г. той става член на УС на Съюза на тютюнотърговците, а през 1942 г. е председател на акционния комитет по износа на суров тютюн на листа. Признание за неговата дейност и добър опит е избирането му за действителен член на Пловдивската търговско-индустриална камара, както и за председател на Тютюнотърговския съюз в България, и за член на Централния комитет на Търговския съюз – София. Председател е и на Хасковския околийски търговски синдикат.23

Дълги години братята Чалбурови – търговецът Георги Чалбуров и експертът Тодор Чалбуров, купуват, обработват и продават тютюните на обширния югоизточен регион, разширяват периметъра на дейността си в Крумовградско и на юг в Гърция. Спечелват добро състояние, но живеят скромно без излишен лукс и показност. Активната търговска дейност, широките контакти със стопански дейци и политици от национална и европейска величина, спечелените имоти и пари не ги отдалечават от тракийския им корен. И двамата членуват в местната тракийска организация, през различни години са избирани за председатели и подпомагат със средства дейността й.

Важен момент от обществените прояви на Чалбуров е неговата дарителска дейност. Тютюневият търговец и по-сетнешен депутат Георги Чалбуров дарява често и наред с финансовата подкрепа за тракийската организация, което през годините за съжаление е позабравено и заличено от нейната история, той отделя средства и за най-бедните бежански семейства, както и за революционната дейност на Комитета Свободна Тракия /КСТ/.24 Проявява грижа и към своите работници и служители като им предоставя авансови средства по време на “мъртвата част” от сезоните, създава работнически стол и пр. През януари 1942 г. по линията на акционните комитети заделя 50 000 лева за безработните. През 1939-а, праща 4000 лева за довършването на кърджалийския паметник на загиналите във войните. Дарява парични суми и на църквите в Хасково. Запазено е благодарствено писмо до тютюнотърговеца от свещеника на хасковския храм “Светите Архангели Михаил и Гавраил”, в което е изразена голямата благодарност за дарените в памет на починалата малка дъщеря на Чалбуров 8000 лева. В него свещеникът съобщава каква църковна утвар и одежда са купени с тези средства и уверява дарителя, че ще се моли за “новопредставлената пред Бога невинна детска душа”. Сумата от 100 000 лв. дарява на трапезариите за бедни и на домовете за сираци и старци. През 30-те години съдейства енергично за благоустрояването и електрификацията на Хасково. През всичките години на усилен труд Чалбуров е съпричастен към живота около него, към обществените, културните и стопански събития в Хасково и никога не демонстрира политическа и партийна пристрастеност. Но не отказва обществени длъжности. Член е на Тракийската организация в Хасково, избиран е за неин председател, а по-късно и за почетен председател на Тракийското културно дружество и председател е на Гражданския клуб в Хасково и толкова. Няма данни да е принадлежал или симпатизирал на някоя определена политическа партия.25

Вероятно заради популярността си в региона на Крумовград, през пролетта на 1938 г. Г. Чалбуров е избран за негов народен представител в ХХІV Народно събрание. Като депутат е член на парламентарните комисии по търговията, промишлеността и труда и по отговора на тронното слово. През януари 1940 г. той става за втори път депутат в ХХV ОНС.

В годините преди и особено след началото на Втората световна война тютюнът се превръща в особено търсена и купувана стока на международните пазари. За опитния търговец Чалбуров това е важен момент да  разгърне още по-активна търговска дейност и да засили позициите и авторитета си в тютюневите среди. Във военните условия, когато България е един от най-големите производители на тютюн в Европа, той е натоварен със задължението да   разпределя квотите на отделните тютюнопреработващи фирми, като никой няма право да купува повече от определеното му.
През септември 1944 г. съдбата на Г. Чалбуров, както и на хиляди други българи се променя. На 30 септември 1944 г. Министерският съвет приема единодушно Наредба-закон за съдене на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Наредбата влиза в сила от деня на обнародването й в „Държавен вестник“ на 6 октомври 1944 г.26

Много преди приемането на закона, още на 17 септември, осем дена след деветосептемврийския преврат,  Чалбуров е арестуван. Макар че в тогавашното правителство от общо 16 министри по четирима са от БРП(к), от БЗНС на Н. Петков и от „Звено”, двама са социалдемократи и двама независими, то насърчава действията на съда към сурови наказания.

Набързо се организира и провежда следствието на народните представители и на 20 декември в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ започват заседанията на Втори върховен състав на Народния съд. Подсъдими са 127 от 160-те народни представители в XXV ОНС от 1.І.1941 г. до 9.ІХ.1944 г. Всяка сутрин подсъдимите – доскорошните народни представители, се докарват с камиони под силна охрана от Централния затвор. Още от 6 часа сутринта техни близки и познати очакват да ги зърнат от съседните улици. Но народната милиция е взела всички мерки до университета да не се допускат „външни лица“. За да не могат гражданите да видят подсъдимите, камионите спират плътно до задната входна врата на университета. В същото време организирани групи — повечето от ремсисти, заемат входа от двете му страни и скандират „Смърт на народните врагове“. Този сценарий се повтаря и след завършването на всяко заседание на съда. Основните обвинение срещу тях са, че са гласували присъединяването на България към Тристранния пакт, изменението на ЗЗД и въвеждане на Закон за защита на нацията. Поради големия брой на подсъдимите — 110 души, времето на разпитите е по-ограничено и те завършват на 16 януари 1945 г. Създалата се атмосфера на напрегнатост и нервност в залата и съдийския състав дава отражение и върху общия ход на процеса. Присъстващият като наблюдател лондонски кореспондент споделя впечатленията си от процеса с представителя на английската мисия в Съюзническата контролна комисия. Според него в съдебната зала, сред подсъдимите се чувствало напрежението и безнадеждността на една “предрешеност”. А и как иначе, след като решението на Политбюро от 20 януари 1945 г. категорично гласи: „никой от депутатите (освен умрелите преди 1941 г.) не следва да бъде оправдан“.  По лицата на подсъдимите е изписано безразличие и отчаяност, но въпреки това „те се опитват да се защитят достойно и повечето от тях убедително“.  В края на януари 1945 г. с радиограма Вълко Червенков уведомява Георги Димитров: „Присъдата ще бъде произнесена в четвъртък — 1 февруари…” В документа се обяснява по-нататък, че в по-рано приетото решение е внесена корекция, която предвижда увеличаване на смъртните наказания, като се посочва и конкретна цифра: “От състава на депутатите на смъртно наказание предлагаме да се осъдят до 70 процента.“ 27

По време на краткия процес съдът иска от бившите народни представители да отговарят конкретно на поставените въпроси, без да им дава възможност да се впускат в дълги обяснения на събитията или да привеждат допълнителни факти, с които да се опитват да се оневиняват. Свидетелите са подбрани твърде прецизно, като се дава предимство на посочените от обвинението На пледоариите на служебните защитници е определено време от непълни три дни. По време на процеса Георги Чалбуров се държи с достойнство. Когато идва неговия ред за разпит, застава спокоен на банката и с лек поклон към присъстващите в залата произнася своята защитна реч. Защитава се енергично и категорично заявява, че не е гласувал в НС за присъединяване на България към Тристранния пакт, а винаги е отстоявал позициите за неутралитет на страната, не е гласувал и за обявяване на война., както и Закона за защита на нацията. В подкрепа на своята защита той посочва 11 свидетели. Сред тях са хасковските комунисти – адвокатът H. Марчев, новият кмет на Хасково, Г. Даскалов, Д. Карев, двама министри в управляващия кабинет на К. Георгиев – проф. Петко Стайнов – министър на финансите и министърът на железниците Ангел Държански. Всички те потвърждават думите му пред съда.28 Съдебните разпити продължават до 23 януари, а на 28 и 29 януари 1945 г. обвинителите четат своите речи.   На 1 февруари 1945 г., малко преди 16 часа, само за 30 минути са произнесени присъдите над регентите и министрите. Половин час по-късно, в 16.30 ч., председателят на Втори върховен състав на Народния съд Ст. Кираджиев произнася присъдите над народните представители, които и до днес се определят като пълен абсурд.  Само за около 1 час, на 1 февруари 1945 г., с лекота, като нещо напълно в реда на събитията, новата власт извършва политическата разправа и унищожава физически част от елита на българското общество и политическата класа – близо 200 души.

От всичките 127 обвиняеми народни представители,  67 са осъдени на смърт. Присъдите се изпълняват още същата нощ – на 1 срещу 2 февруари. Георги Чалбуров е един от 23- мата, които “имат късмета” да  получат доживотна присъда, може би благодарение на свидетелите, които го подкрепят по време на процеса той не попада в списъка сред осъдените на разстрел. Съдът му присъжда освен доживотен затвор и конфискация на имуществото, възлизащо на близо 12 млн. лева в банкови сметки и фамилната къща на пловдивската улица “Цар Иван Асен”, оценена на 2 880 000 лева. След национализирането, по-късно в сградата е настанено пловдивското музикално училище.  През 1946 г. доживотната присъда на Чалбуров е намалена на 15 години. 29

Започва последният и най-тежък период в живота на 50-годишния тракийския бежанец и вече бивш милионер. Преживял в детските и младежките си години робството в родния си край и след това войните, работил всеотдайно и успешно в голямата европейска тютюнева търговия, животът на Чалбуров се преобръща безвъзвратно. Малко преди Коледа на 1946 г. той излиза от Централния софийски затвор. След това последователно е въдворяван в Трудововъзпитателно общежитие в с. Ножарово, и в лагера “Белене”, Плевенско. До 1959-а почти непрекъснато е по лагерите. От тежките затворнически години са останали кратки писъмца на пощенски картички, адресирани до съпругата му Цвета в Хасково. Написани напълно в духа на лагерното ежедневие и според затворническия правилник, те неизменно започват с “Мила Цвето” и съобщават почти едно и също в телеграфен стил: “получих колета с храна, 100-те лева, дрехите”. Малко по-дълги са писмата, които са разрешени само два пъти в годината. В тях той споделя мъката си заради проваления живот на най-близките му хора, притесненията и грижите си за тяхната прехрана.  Новата власт и управляваната от нея репресивна машина е постигнала целта си – достолепният мъж, продавал тютюни за милиони левове из цяла Европа, водил широка кореспонденция със своите търговски партньори на перфектен немски и френски е смазан, сега има други грижи – да оцелее. Той моли жена си да му изпрати мушамена качулка за дъжд, калцуни, долни гащи – може и закърпени, чорапи, сланина.30

Лагерното битие на Чалбуров е монотонно. В началото на 50-те години по спомени на свои близки в Хасково той е освобождаван и за известно време се прибира в Хасково. За да изкарва прехраната си работи като общ работник в единия от национализираните си складове.31

В края на 1944 г. положението с българската тютюнева търговия става критично. След спогодбата от 10 декември 1940 г., страната се задължава да доставя всичките си тютюни, освен тези за местната фабрикация, в Германия чрез тютюневата фирма “Реемстма”. Това монополизиране на продажбите затваря всички други пазари. Когато Германия започва да губи войната, изгубва се и този основен пазар. Произведените през 1944 г. тютюни стоят в складовете и къщите на хората. Отсъствието на дотогавашните тютюневи търговци започва да се усеща остро. За да излезе от тежкото положение, новата власт приема наредба-закон, с който се възлага на Българската земеделска и кооперативна банка (БЗКБ) и на Съюза на тютюневите кооперации “… да събират (изкупуват) и манипулират, за сметка и с риск на държавата, тютюните от реколта 1944, 1945 и 1946 г.”. На 26 април 1947 г. Великото народно събрание гласува един от първите си закони – Закон за учредяване на Български държавен тютюнев монопол (БДТМ), но това не съживява тютюневата търговия. През 50-те години страната навлиза в още по-труден стопански период. Увеличава се, макар и с някои колебания, производството на тютюн, но не нарастват продажбите и складовете се препълват с непродаден тютюн. Някои от причините, особено за намаляването на износа, са повече от субективен характер и засягат главно работата на тютюневия монопол, отговорен за реализирането на продукцията.

В този критичен за българското тютюнопроизводство момент в България пристига  представителят на немския концерн “Реемтсма” Курт Венкел, с когото Чалбуров е работил през 30-те и 40-те години. Германецът е националист и бивш авиатор от ескадрилата на Рихтхофен. След Втората световна е арестуван като нацист, но е оправдаван по повдигнатите му обвинения, става швейцарски гражданин и търговски представител. През 1952 г. Курт Венкел идва в България, за да сключи търговски договор с “Булгартабак”, според който “Реемтсма”   придобива изключително представителство да договорира нашите тютюни на комисионни начала с няколко западноевропейски държави. Това продължава до 1966 г. Когато пристига за първи път след преврата в София, той търси предишните си контакти и на първо място дългогодишния си търговски партньор Чалбуров, като изразява категоричното си желание да работи с него. Пътува до Хасково, за да се срещне с него. Тогава властите се опитват бързо да реагират и Чалбуров е освободен за да се срещне с европейския бизнесмен.  Но бившият тютюнотърговец поставя категоричното условие срещата да стане в присъствието на представители на властите.     В резултат на проведените разговори, в началото на 50-те години, Г. Чалбуров е привлечен като консултант при сделка между “Реемтсма” и “Булгартабак” . Покойният вече хасковлия Иван Чолаков, съвременника на събитията разказва: “Назначиха Георги за експерт в централата на Българския държавен тютюнев монопол. След реакцията на хасковски комунистически функционери го освободиха и той бе принуден да се върне под Ямача /т.е. като общ работник в склада/…” Самият Чалбуров не е бил особено въодушевен от перспективата да работи за новата власт, защото като умен човек, преминал през ужасите на т.нар. “народен съд” и комунистическите лагери добре знае, че може да стане отново лесна жертва.30 Интересна подробност от биографията на Чалбуров е твърдението на някои литературни историци и изследователи на романа “Тютюн” на Д. Димов, че авторът наред с братя Чапрашикова и Ж. Асеу, и Георги Чалбуров е един от прототипите на главния герой – тютюнотърговецът Борис Морев. Докато със сигурност и без съмнение се знае, че за  прототип на другия важен персонаж в романа – фон Гаер, Д. Димов използва личността на търговеца Курт Венкел.

През 1959 г. Чалбуров отново е освободен за известно време. На 24 септември 1960 г. той умира на 64-годишна възраст. На 10 декември 2004 г. синът му Недялко Георгиев дарява на хасковския държавен архив запазени документи, главно писма, свързани с живота на своя баща. Те съставят 17 плика – съдържанието на фонд 1827. В архива се съхранява и фирмената документация, съставяща друг фонд. Между кориците на двете папки, в няколко десетки архивни единици са прибрани и грижливо съхранени, макар и непълни сведенията за преминалия в усилен труд, много успехи по тютюневите пазари и огорчения живот на Георги Чалбуров, един от големите тютюневи търговци на капиталистическа България.

Бележки:

1 Л. Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 година. БАН, С., ДП, 1918
II фототипно издание, Културно-просветен клуб „Тракия“-София, 1989 г., София
2 Carnegie Endowment for International peace, REPORT OF THE INTERNATIONAL
COMMISSION To Inquire into the causes and Conduct OF THE BALKAN WARS,
PUBLISHED BY THE ENDOWMENT WASHINGTON, D.C. 1914
3 Димитър Шалапатов. Българските християнски селища в Западна  (Беломорска)
Тракакия  , “Абагар”, 2011
4  Пак там.
Никола Филипов, Учебното дело в с. Ени-Кьой, Ксантийско през 1909-1910 г.
Родопски напредък, 1911, кн. 4, 112-114  
6   Пак там
7  Пак там
8 Димитър Шалапатов. Българските християнски селища …
9 Пак там
10 Караманджуков, Хр. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 165.
11  Николов, Б. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, С., 2001, с. 28.;  Караманджуков, Хр. Цит съч., с. 166, 172 – 173, 177.
12 Николов, Б. Вътрешна македоно-одринска революционна организация…, с. 28.;  Караманджуков, Хр. Цит съч., с. 166, 172 – 173, 177.
13  Михайлова П. Следа от носорог. Зимбабвийски етюди. ТАЛ-ИКО, 1996, 125-126.
14 Търговски фар, бр. 573, 22 юни 1914 г., Заселването на бежанците от Мала Азия,       Тракия и Македония.
15 Вулев, Г. Село Кръстополе, Еникьой, Ксантийско. София, 1972, 101-102
16  Новинар юг, 17. 05. 2112, Н. Бакалов. Спомени на Вера Таксирова
17 Пак там
18  Узунова, Кр. История на град Хасково 1912-1945. “Св.Климент Охридски”, С., 2005 г. 87-94.
19  Пак там
20 Новинар юг, 17. 05. 2112, Н. Бакалов. Спомени на Вера Таксирова
21 ТДА-Хасково ф. 1827к.
22  Пак там
23 Пак там
24 Пак там, ф. 3к, 16 Тютюнева фирма на Георги Киряков Чалбуров-Хасково
25 Пак там, ф. 1827, оп. 1, а.е. 7, л. 1-35
26 ДВ бр. 219 6 окт. 1944
27 Мешкова, П. и Д. Шарланов, Българската гилотина. Тайните механизми на Народния  съд.
28 ТДА-Хасково ф. 1827
29  ТДА-Хасково, ф. 3к
30   Новинар
31 РИМ-Хасково, Архив на нова история. Спомени на Иван Чолаков.

X