Преди 80 години, на 2 март 1941 г., България се присъединява към Тристранния пакт, сключен на 27 септември 1940 г. между Германия, Италия и Япония, като се нарежда сред воюващите страни. Втората световна война обхваща все по-големи територии с все повече население. Дипломатическата подготовка на присъединяването има недълга, но изключително напрегната предистория. В края на 1940 и началото на 1941 г. във фокуса на вниманието на воюващите и все още невоюващи противници попада България с нейните неутрални позиции. Дотогава цар Борис ІІІ и българското правителство успяват да държат страната извън всички възможни предложения за военно сътрудничество. През ноември 1940 г. на зададен от германофилски кръгове към цар Борис въпрос: ”Защо не се обяви открито за привърженик на Оста?”, царят отговаря: ”Не се качвам във влак, който няма спирачки”. Тази линия на поведение обаче става все по трудна за следване. България се превръща в обект на силен натиск от много страни – Италия, която не може да удържи на гръцката съпротива, Англия, която не обещава нищо и същевременно заплашва страната ни, Русия, която наред с приемливите си предложения, подтиква и финансира българските комунисти в антидържавните им действия. В същото време, важните стратегически позициите на страната на Балканите правят нейния неутралитет почти невъзможен. Непрекъснатите дипломатически совалки и притискането на българските посланици в европейските страни създава особено напрежение. По време на визитата на цар Борис в Берлин на 16-17 ноември 1940 г. Хитлер съвсем открито му заявява, че през пролетта германските войски ще преминат през България и само от София зависи дали това ще бъде през вражеска или приятелска територия. Предупрежденията на фюрера обезсмислят всички по-нататъшни български действия. Остава само надеждата дотогава италиано-гръцкият конфликт да приключи в полза на Рим, без нуждата от германска намеса, макар че и при този развой на събитията Германия едва ли би се отказала да геополитическите предимства на българската територия. В този разговор царят полага големи усилия да убеди Фюрера, за големите трудности, които очакват немските войски при преминаването на българските планински терени в зимни условия. Планът „Марина” временно се отлага, а на италианските войски им се налага цяла зима да се местят от окоп в окоп, без да постигнат какъвто и да е успех.
Княз Кирил, министър-председателят проф. Богдан Филов, депутатът от Харманли Марко Сакарски (с папийонката), Христо Калфов и Н.Ц.В. Борис III на парада по случай 6 май пред храм-паметника “Ал. Невски”, София 1941 г. / Източник: Изгубената България
Натискът над България в германската столица е последван от почти светкавични ответни действия. На 25 ноември в София пристига дипломат № 2 на съветското външно министерство – Аркадий Соболев, който предлага на българското правителство пакт за взаимопомощ. В страната се разгръща така наречената „соболева акция” за подкрепа на това предложение.
Напрежението става неудържимо и на 13 декември цар Борис се среща с бившия първи дипломат, а след това и министър-председател Никола Мушанов. Особено притеснен, той обсъжда с него възможностите, които в този момент стоят пред България: ”Ако Хитлер недвусмислено ме заплашва с война, Сталин упражни натиск чрез собствения ми народ. Но аз дори и по принцип не мога да разговарям с болшевиците. Това значи да се отвори вратата на кокошарника, за да влезе вълка.” В същото време царят не е съгласен и със съвета на английския дипломат в България Рендел: ”да гръмнем поне един артилерийски залп срещу преминаващите Дунава германски войски, за да демонстрираме несъгласието си /по подобие на датския модел/”, защото той много добре знае, че всяка съпротива срещу германците означава отказ на България от всенародно обединение, а това няма да му бъде простено от никого.
На 7 януари българският министър-председател се завръща в София и веднага се среща с цар Борис, като му заявява, че за страната „няма никакъв друг изход”, освен подписването на Тристранния пакт. Монархът остро реагира на това изявление, защото много добре знае, че в момента, в който страната му се присъедини към пакта, Англия ще започне бомбардировки над България. Филов обаче е убеден, че нямаме друг избор, защото войната е неизбежна и според него е по-добре тя да се води на страната на Третия райх, който предлага „ най-износни условия и в същото време страната не може да очаква нищо от Лондон при евентуална негова победа, „тъй като при разпадането на германската мощ ние веднага ще се болшевизираме” – нещо твърде опасно, което ще се случи мигновено при приемането на съветските условия. Дългият разговор, продължил до сутринта, подтиква царя в безизходната ситуация да потърси още малко отлагане, като иска от Берлин предварително изясняване на въпроса кои територии ще получи България, както и предложение за преговори между военните министерства на двете страни, чрез които да се установят противодействията за една евентуална намеса на Анкара и Белград.
Облаците над България се сгъстяват все повече, а по всичко изглежда, че и стната ни няма право на избор. Танковите колони на Вермахта са строени отвъд Дунав чакат сигнал, което прави всяка съпротива немислима.
На 20 януари 1941 г. след осемчасово заседание на Министерския съвет се обсъжда основния въпрос: ”Можем ли да се противопоставим на евентуално германско преминаване през България?” и всички присъстващи дават отрицателен отговор. На фона на случващото се Кремъл не прекратява заплашителния тон, а от него в София се притесняват най-много. Съветските представители за пореден път дават да се разбере, че са твърдо против пропускането на Вермахта през българската територия, като отбелязват, че голямо значение има дали българските държавници ще се преклонят пред силата на Третия райх или по собствена инициатива ще го поканят. Българското обяснение подчертава, че мирът и военната ненамеса си остават основно желание на България, но в противен случай София рискува да бъде премазана от Вермахта.
След съветските дипломати, на аудиенция при цар Борис се явява и английският посланик Рендел, който напомня, че разбира невъзможността за съпротива, но не можел да оправдае подписването на пакта, което означавало доброволно сътрудничество с „агресорите”. В отговор цар Борис заявява, че сега не може да разкрие всички факти, но когато те станат ясни поведението му ще бъде оправдано от целия свят. В същото време той не може да се стърпи и добавя, че е положил всики усилия да предотврати нахлуването в страната на германските войски и да я запази неутрална от войната, избухнала не по вина на България, като с това намеква, че именно Англия е една от виновниците за нея. Той не пропуска да спомене и за политиката на Лондон спрямо София в междувоенния период: териториалните несправедливости, слабия търговски обмен, поощряването на агресивността на съседните държави и заключава: ”въпреки това ние се държахме по-коректно от страните, на които предоставихте гаранции”. Три дена по-късно Рендел връчва, с възможно най-заплашителния дипломатически тон, нота на Б.Филов, в която се обявява скъсването на дипломатическите отношения между двете страни. Великобритания е единствената от великите сили по това време, която прави това.
На 1 март 1941 г. във виенския дворец Белведере българският министър-председател Богдан Филов подписва договора за присъединяване на България към Тристранния пакт. Три години и 11 месеца по-късно народните представители и членовете на кабинета на Б. Филов получават смъртни присъди за присъединяването на България към пакта и години наред бяха сочени като национални престъпници – една чудовищна несправедливост към усилията на тези хора да защитят страната в годините на Втората световна война.
Сн. Момент от подписването на присъединяването на България към Тристранния пакт, 1 март 1941 г.
