Предложените спомени за събитията около 6 януари 1878 г. (ст. стил) са автентичен разказ за преживяното от жителите на Хасково. Първи поместваме спомените на зап. капитан Стойчо Кадиев, който по това време е ученик в Централното училище, но е редовно гонен от час поради непослушание и често се оказва скитащ по улиците на града:
„…Един есенен ден изпаднах пак в немилост пред баба Гергана и подирих забавление при моста. Там имаше няколко дюлгери, които забиваха два дебели дирека. Сковаваха ги отгоре с греда, на която приковаваха халки. Аз се залових да им помагам. Майсторите бяха бледи и мълчаливи. Турско заптие стоеше на 5 крачки от тях. Дюкяните наоколо затвориха. Даже вратите на трите хана затвориха. Улиците съвършено опустяха. Майсторите набързо събраха инструментите в торбите си и се вмъкнаха в тясната уличка. Стана ми нещо страшно. След малко се зачу от към църквата Св. Архангел дрънкане на железа. Подадоха се няколко низами в кръг, а между тях около двадесетина млади българи. Заптието ми удари една плесница и изкрещя: „Чабук евине бе пич!“ Аз изплаках и хукнах да бягам. Отидох на другия край на моста и се покатерих на гредите му. Групата низами и окованите в вериги българи стигнаха до моста. Поставиха под куките сандъчета, привързаха въжетата за куките, направиха примки, прехвърлиха ги на шийте на няколко „комити“, ритаха сандъчетата и нещастниците увисваха на въжетата. Бесеха ги. Били комини от Каршиака (Чирпанско). Едно левент момче скъса въжето. Низамите го намушкаха с щиковете си.
Обесените нахвърлиха в кола и ги отнесоха към сиромашките гробища. Покатерих се на една черница и оттам гледах погребението. 40 обесени хвърлиха в един трап. Не доумрелите низамите намушкваха с нож. Никакво опело. Никой не смееше да се приближи.
Вечерта разправих на домашните си виденото. През нощта имах сепвания и бълнувания и на утрото ме прекараха през кръг, куршум ми ляха и на бял камък пиках. Уплахата ми мина и пак тръгнах след батеве.
Над града пристигаха все нови и нови табори назами. Чаршията опустя от българи. През гръцката махала не се минаваше. Страхотно време настана. Бесилките всеки ден бяха обкичени с комити. Мъжете се изпокриха. Татко хванали и изпратили с ангарията. Ужас обхвана всички. Двама на едно не смееха да се съберат. Иначе ги хващаха като комити и без съд прикачваха на бесилката. Низамите заминаха, не вместо тях надойдоха баши бозуците. Те искали да опожарят града, но каймакаминът им дал остра нота: Ако започнете с пожари и клане – тех щял да изколи. Те не опожариха, но се впускаха в грабеж. В нашата махала чисто българска, се бяха приютили всички българи от долните махали. В всяка къща от по 1–2 стаи се натъпкаха по 7–8 семейства. На едно ядяха, на едно спяха.
Баши бозуците идваха с налапани в устата ятагани, ограбваха и откараха добитъка. Мъжете не се показваха никак. Те се бяха изпокрили в сламата, по таваните в къщите. Само старците бяха по-смели. Те се събираха над махалата на Ямача за да си побърборят за Дедо Ивана, и какво пишело в някаква книга, че „Туркия ке падне“.
Смътни слухове почнаха да пристигат, че турските войски търпели поражение. Дълбок, много дълбок сняг наваля. Татко се завърна. Той ходил с джапането чак до Шумен. Грозотии разправи за там.. „Голяма е силата на дядо Иван. Туркия не може устоя. Къде! Ония зебеци и анадолия ще изпукат от глад. Джапането хни малко. Как се пренася джапане и храна през Балкана. Пък Дядо Иван има топове хеее чвяк да влезе в него. Пък га рече бауу, чвет е чик в Идирне!“ Разправяше татко. „Бяайол“, подемеше бай х. Найдю, „вее слушайте мене, Вестополското мурабе (бел. р. Севастополската война) вчера беше. Ако ни бяха ингилизето да го бъхтат пу море, и Туркия и Франка нищо не можаха им направи. Вее сте вчерашни. Ами га са биха Дядо Иван с турчина за мората нали дойде, дето се казва до Сливия? Я помня и битката му с Наполеона. Пусна го, пусна го нефнетре, че сетне га го сгащи, та сичката му иоска погуби. Наполеона гол избяга. Русия се ика това, не е шега!“ А дядо х. Найдю беше 72 годишен. Той обичаше да разправя за Божи гроб, за мора, за франките и ингелизету, за Наполеона и Александра.
Една утрин, беше по Стефанов ден, чуха се тракания на коли и някакви жални гласове. Акбунарския стръмен път се задръстил от кола. Турците бягаха. Русите ги преследваха по петите. Изпокритите мъже наскачаха из сламата и каците. Грабнаха кой пушка, кой пищов, кой брадва или нож и удариха в турската махала на грабеж. Колкото турци зърнали, живи не ги оставили. Всеки мъкнеше към къщи каквото му попаднало. Някои, като Чинаки Васил, Карачина Павлю и др. насъбрали сандъци с злато. Татко донесе един измирски хасър, една карекла, един стар тиган. Брат ми домъкна 2 зокума и 2 туфи чемшир.
Срещу Ивановден гостите от долните махали се прибрали по домовете си. Баба бе у дома. Чухме от към бабини писък. Отичахме и ужас ни обзе. Трима човека с сиви шинели, рунтави шапки, с чизми и пики в ръце, с карабини през рамо бяха пред вратата на стаята, а вътре леля ми лежеше в несъзнание. Взехме ги за турски черкези. Те много говореха но не им разбирахме нищо. Разбрахме само рус, рус и че искат сено. Разбрахме че са руси и искат сено. Това бяха Донски казаци. Намерихме им сено, нахранихме и тях. Те се окайваха за направеното, но понеже леля ми се заключила в стаята те помислили, че къщата е турска и изнасилили вратата. Леля ми от страх след един месец почина. Същите казаци я отнесоха на гробищата, много плакаха и се молиха над гроба й.
Сутринта на Ивановден всички клепала и камбани забиха. Света се стече към черквите и каяджийчкото шосе. Руските войски пристигнаха. Хасково бе освободен.“
Известният хасковски учител Иван Г. Боев е 21-годишен през 1878 г. И двамата свидетели записват и публикуват спомените си в местния вестник през 1928 г. по повод 50 години от Освобождението на Хасково.
„…Десет дни преди превземането на града Хасково от руските войски, в своето отчаяние и обърканост, турските власти в града свикаха на военно обучение всичкото българско население, годно да носи оръжие. Обучението ставаше в конака, сега старите войнишки казарми. Но това трая само три дни, защото руските войски бяха вече господари на Пловдив, т.е. на южна България. Поради това каймакамина свика първенците на града и им заяви че русите наближават турската администрация напуща града, вследствие на което всеки да се брани както намери за добре. Тогава настъпиха ужасните дни за българите, защото преди това ако всеки по-събуден гражданин се изпращаше на заточение или обесваше след проформа разследване и осъждане, сега почна поголовното изтребване на българския елемент от бягащите турци от Софийско, Пловдивско и Гьопсата, пътя на които бе през Хасково.Това трая до самото влазяне на руските войски в града, или пет дни – пет века за всичките които са ги преживели, в което време са изклали 202 души само в гр. Хасково. Числото 202 е верно понеже пишущия настоящото, като секретар тогава на първий руски комендант на града, е бил натоварен от последния да приведе в известност избитите през петдневното междуцарствие. Всички българи скрити по таваните и избите на къщята, без оръжие и даже нож за рязане на хляба, понеже бяха прибрани от турците, очакваха ежеминутно да бъдат заклани от озверените башибозуци и отстъпващите турски войски. По улиците бе пълно мъртвило, не се виждаше човек, освен някой смелчага.На Иванов ден сутринта, от южната страна на града, до горичката над сегашната мъжка гимназия се подадоха около два ескадрона турска кавалерия. Разбрахме че е настъпил вече края на всичко живо в града и че ще почне поголовната сеч. Аз тогава бях 21 годишен младеж и не искайки да остана при жените и старците и дочакам смирено смъртта си, реших да бягам в гората. Майка ми ме прекръсти и аз в тоз час изкочих и се намерих на северната част на града, около мястото на сегашния окръжен затвор. Намерих много още граждани, събрани там и готвящи се също като мене да бягат към гората. Бе много студено, сняг до колене, който бе замръзнал и се ходеше по него. Така събрани и разисквайки на къде да бягаме, положението ни се влоши още повече, понеже от север на града, по цариградското шосе, при могилите, по показаха четирима кавалеристи, които сметнахме за турци. Но от тяхното предпазливо движение, а така също и от очакването на русите от към Клокотница, от където по-първи ден се чуваха топовни гърмежи – усъмнихме се, да не би да са руси.Намери се между нас един по сърцат човек, на име Иван Пандов, който се реши и отиде да види що за хора са тези конници. При пристигането му при конниците, вместо да бъде заклан, както очаквахме, биде качен зад един от тях и потеглиха свободно за града. Тогава всички разбрахме че това не са никакви турци, а многоочакваните братя руси.Вестта за влазянето на първите четирима казаци в града се разнесе като мълния между гражданството. Всички наизскачаха по улиците и мегданите, обезумели от радост. Забиха камбаните и като че ли по внушение цялото гражданство масово, начело с духовенството и хоругвите се опъти за цариградското шосе към с. Клокотница. При днешните казарми биде посрещната настъпващата гвардейска руска кавалерия от една дивизия. Тук перото е слабо да опиша това, което чуствуваше в този момент всеки българин. Всички плачехме и не знаехме как да искажем своята велика радост и признателност. Командующий генерал кавалерията, чрез своя преводач, ако не се лъжа българина Хранов, каза: „Братя, негово Императорско Величие Цар Александър Ви дарува свободата и вие сте вече свободни от турското владичество!“